На жените, приели като свое откровението, че “... някъде (зад ден и половина) единствено за мен цъфти кокиче. Единствено за мене е събирал един-единствен морски раковини.”

 

 

Да си жена

 

Брегът е само спирка към началото...

 

Понякога, както в този момент, когато ми липсва нещо в самата мен, не ми достигат късчета съзнание, усмивки, смях, трепет и глъч, когато не чувам собствения си глас, започвам да пиша. Като жена, като дете, като себе си – като част от цялото вселенско и като човек, който обича.

Стихосбирката на Мариана Дончева и художничката Александрина Караджова ме стигна в красив миг от живота ми: подари ми я любимият човек след една година – една наша година на преоткриване, израстване и излитане-изстрелване – от черупчената стая на детството в зрелостта, любовта и отдадеността.

 

Дари ми
късче от безвремие,
и аз ще те прегърна
в него.
И нека сме свободни
да летим,
когато волна птица
е сърцето.
Дари ми миг
и стон. Сълза.
А аз тъгата ще изпия.
Умората
с горещи длани
ще стопя,
и зрънце обич
ще посея.

 

Да се изгубвам, и да се намирам,

Да се разпръсквам и да се събирам

Във ново цяло.

 

И да те обичам пак...

 

- нашепват редовете вълшебното послание. Красивите рисунки са на жени–вълшебници, жени, които танцуват или топло се усмихват на звездното небе и събират в себе си цветове от други светове - пъстри и нежни, топли и чувствени.

Стихосбирката на Мариана ми напомни много важни неща: напомни ми, че ние, жените не трябва и за миг да забравяме уникалността си, предопределеното ни от Космоса – да бъдем силни, да вярваме, да се борим с предизвикателствата, които ежедневно се появяват пред нас.

 

Трудно ми е да говоря за поезия с думи, но тази феерия от багри и звуци бих определила като късче от безвремие, миг и вечност, събрани в едно.

 

Дотолкова ми стигат силите на мен.

Врабеца да нахраня със трошица.

Да кресна след избягалия ден.

Да поизправя стъпкана тревичка.

Приятел да изслушам мълчешком.

...

Да ме разнежва първото кокиче.

Да споделя с децата си света,

Какъвто заедно го доизмислим.

 

Какво е да си жена?

 

Да си жена, е мисия, зов и трепет. Да си жена, е насред море от неразбиране да протегнеш ръка и да помогнеш, без да се замислиш има ли смисъл. Да си жена, е да тичаш по поляните и да се смееш, докато вятърът роши косата ти, поръсена от невидим вълшебник с капчици дъжд. Да си жена, е да даваш живот на друго същество и да обичаш всеки миг, и да те боли. И да не се спираш пред тази болка. И да я надживяваш. Да си жена, е да си човек – да не се спираш. Да продължаваш. Въпреки болката, въпреки неразбирането, въпреки...

И да се изправяш пак. Красива, несломима, с воля гълъбова и устрем на орлица –

Да бъдеш кралица – на своя свят и този отвън. И да променяш – късче по късче да изпридаш вълшебното вселенско одеяло.

Да си жена, е да си човек и да обичаш.

 

Средствата от продажбата на книгата се даряват на Националната асоциация на жените с онкологични заболявания.

Книжка може да си поръчате от Александрина на и-мейл: acrista в gmail точка com