За нея, жената направил бих всичко

Била ли си на онзи бряг, на който сме само ние? Там където вятърът изнася вечерните си концерти само за нас. Където дърветата с ласкавите си дебели сенки ни приютяват в прегръдките си. Там където вълните жадно се впиват в сушата, като след дълга раздяла. Там където босоногите ни крака оставят единствена диря в пясъка. Там има все още русалки, и дивата магия е жива, огънят никога не загасва... Там ние сме корабокрушенци, които не искат да бъдат спасявани, там ние сме заедно, там ние сме обречени един на друг, там аз и ти, сме ние...  Там няма трябва... има само искам те... Звездите са изгарящо близки нощем... Тревата мека и висока ни обгръща като завивка

   Тревата под нас, небето над нас – колко близко е всичко, само се протегни......

 

Този бряг е в теб, спомни си го....

 

 

 

 

 

Когато палиш свещи, в някоя църква,

запали една и за мен.

Не я слагай нито при живите, нито при мъртвите.

Подръж я във ръка докато изтлее.

За мен- нито живия, нито мъртвия.

 

Когато сутрин, избираш бельото си,

избери го за мен.

Представи си че аз ще те събличам.

 

Когато ходиш по улиците,

ходи така, като че всеки миг

(уж) неочаквано ще ме срещнеш.

Чудесата са за това- за да се случват.

Иначе щяха да се наричат ежедневие.

 

Когато видиш непознат,

на другият бряг на тротоара,

усмихни му се,

както се усмихваше на мен.

Може морето да не е толкова дълбоко

 

Знам че виждаш мен в другия,

но аз съм си аз- все на своето място

 

Самотата, най- близката ми приятелка,

пак ми е дошла на гости.

Без да пита си сипва.

Вдига наздравица…

Тост….И!?

 

 

 

 

 

Когато влезе в стаята, дъхът ми спря за миг! Толкова пъти си влизала през същата врата и аз все забравях да дишам... Появяването ти е като онзи миг, на затишие, в който ураганът сякаш, си поема дъх, за да задуха отново, с пълна сила... Тази вечер си, с бяла полу прозирна риза и къса черна пола. Странно как чернобялото те прави толкова цветна, като живота! Дългата ти черна коса, пада небрежно на рамената ти (Бог знае, колко време си отделила, за да пада точно така - небрежно). На вън духа силен вятър, как ли си се опазила, от рошещите му пръсти, за да дойдеш при мен, красива, както винаги. Минаваш бавно през стаята, ароматът на парфюма ти, изтласква леко, но решително, застоялия въздух, на ергенската ми квартира. Бавно сядаш до мен, приглаждайки с ръце полата си. Кръстосваш съвършените си крака на сантиметри от ръцете ми и чак тогава ме поглеждаш. Тези дълбоки очи, в които винаги се давя и губя дар слово. Пък и не са нужни думи, ние почти не говорим, думите казват все по-малко... Оставяме дланите си да говорят. Бавно се плъзгат моите по извивката на съвършените ти крака, нежно ме прегръщат твоите и се вплитат в косата ми. Устните ни се събират в страстна целувка. Езичето ти се стрелва напред и нежно докосва моето. Ръцете ни са, като подивели зверове, търсещи изход. Лека полека, се успокояваме. Аз бавно разкопчавам ризата ти, а ти галиш косата ми и ме гледаш с онзи ласкав и пълен с обич поглед. Бавно пада ризата ти и те разкрива. Започвам да търся с пръсти закопчалката на сутиена ти (Боже, толкова малки ги правят, а и понякога са отпред!!!) Освободените ти гърди, политат напред и докосват моите. Бавно прокарвам ръце по тях, чувам как мъркаш в ухото ми. Бавно започва да се гъне тялото ти и се притискаш все по силно в мен. Дъхът ти започва да пресеква, дланите ти трескаво сноват по мен и припряно ме събличат. Плъзгам ръка по бедрата ти и повдигам нагоре черната ти пола, дъхът ти преминава в скимтене. Най-после намирам ципа, и бавно я смъквам надолу, ти услужливо се повдигаш. Още една част, от обвивката ти лежи на земята. Притискаме голите си тела, едно в друго, те се нажежават от страст. Започвам да целувам тялото ти. Нежното ти вратле, меките и топли зърна на гърдите ти, сладката ямка между тях, плоският ти корем, който стене под милувките ми, вътрешната страна на бедрата ти, ходилата, които са те довели при мен... И после пак надолу, докато не стигна извора на страстта. Тогава изригваш, като вулкан от безумно щастие! Притискаш главата ми, все по-плътно. Сподавеното ти скимтене преминава във викове от удоволствие. Когато си на ръба на обезумяването, хващаш косата ми и ме извличаш върху себе си... Сливаме се!!! Пред очите ми танцуват звезди, в тялото ми бушува пожар, страстта ме изпепелява...

Телата ни, се гърчат взривени от щастие, в този първичен танц на живота. Час ли, векове ли, сме горили душите си!? Не зная. Времето няма значение. Ние сме частичка от мига.   Виковете на е екстаз, раздират тишината... Бавно се отпускат телата ни... Страстните ни прегръдки, преминават в нежни ласки... Ти плачеш... Нежно те прегръщам, докато се успокоиш, но и на самия мен, ми се плаче от щастие...

Бавно излизаш от стаята... После, бавно обличаш дрехите си и все така, почти без да продумаме си тръгваш...

 

 

 

 

 

  
       Капки

 

 Не обичам дългите

                             сбогувания.

Когато си тръгваш

                              ме целуни

                                           и излез.

Ако искаш да останеш,

                                   просто остани….

 

Толкова е лесно.

 

Следвай желанията си.

 

 

 

                         Писмо с целувка

 
Отново си сама, нали? Твоят избор, твоят път, твоят живот.... Стигна ли до онзи бряг, мечтания? Струваше ли си цената- да, наистина мина гордо изправена, приз целия живот, но... сама... Още ли мислиш че имаш всичко, което ти е необходимо за да бъдеш щастлива и защо (ако е така) въпреки това не си!?  Има ли ги тъдява, принцовете на бели коне (или поне на бели мерцедеси (които те преследват в живота)? „Наредете се на опашката! Всички чакаме за принцове!- ли ти казаха!? Тъжна е твоята приказка, тя е от онези, на които децата плачат, вместо да заспят. Премисляш ли отново и отново какво би се случило ако някога бе постъпила другояче? Виждаш ли в мислите си, другите животи, които би живяла? По добри или лоши, биха били те, за теб? Били сменила този си живот, за някой от тях... не че е възможно, просто питам?

     Ех, това „...а какво би станало, ако...” че и другите му подобни „братя и сестри”... Но няма как да не се питаш понякога, нали...  А колко малко му трябва на животът, за да хукне в съвсем неподозирани посоки. Едно изречение, една дума, жест с ръка, гримаса, частица, неподходящо изказване, осъзнаване, прозрение, глътка- релсите, с металическо „щрак” се отместват и поемаш в съвсем различна посока. Избори! Доволна ли си че си ги направила или съжаляваш за тях!? Почти винаги е късно.

 

Лек път, мила и дано стигнеш, там за където си тръгнала.

 

Дано да е като в мечтите ти, че и по – хубаво.

 

Дано си е струвало цялото това разкарване и надеждите ти.

 

 

 

За Теб

Ти сега си друга.
Ти сега си различна.
Ти сега си всичко, 
което бих обичал.

Ти сега си спомен,
за несбъднато щастие.
Ти сега си помен,
от несбъднати радости.

Ти сега си ехо, 
от заглъхнали чувства.
Ти сега си екот,
от не сбъдната лудост.

Ти сега си несмела.
Пак, отново си малка.
Ти сега си кокиче.
Ти сега си пързалка.

Днес, си малко момиче,
но след мит- пак жена.
Днес си вятър в косите.
Днес си смях и сълза.

Днес си прекрасна,
макар и далечна.

                                    

 

                              ЗАКЪСНЯЛО   

 

   Обичам да галя кожата на гръбчето ти, там тя е най- нежна. Харесва ми да чувствам   неравния път на  гръбнака ти под пръстите си.

   О, как блажено си се отпуснала в ръцете ми, как сама  

се галиш в дланта ми, когато случайно спре за миг.

Като малко котенце си- жадуваш ласки.

    Ще успея ли да заситя този глад- та аз не съм вече толкова... както някога. Погледни младите лъвове-

ярките им лъскави гриви, никога не сплъстявани

от своя или чужда кръв.

        Защо ме избра, лъвице моя!?

Отново галя тялото ти, чета го като книга, вече толкова години. Всеки път книгата е различна- попадам на места които не съм чел. Например ситните бръчици от смях, около очите ти- не се виждат, напипвам ги като слепец,

по редовете на лицето ти. От кога са тук- та ти си още                                       дете!!!    

     Вятърът гали косите ти, завиждам му че има толкова много пръсти и може хиляди пъти да те усети,

почувства, бъде... Как искам да съм вятър в косите ти!

     Всяко твое докосване ме разтапя, сякаш ръцете ти

са нажежени. Моля се само- нека не свършва! Нека още

се мъчим пот дланите си, нека още изгаряме душите си!

В този безчувствен свят дори болката прелива от нежност.

    Моля се, нека чудото не свършва. Нека лудостта ни бъде вечна. Та целият ни скапан живот е просто

стремеж към нежност...

    За това се притисни до мен, тигрице моя, не оставяй злобата на деня да ни раздели.Бъди моя, стани въздуха

за мен, нека просто се слеем в едно неделимо цяло,

ека устоим на съмненията и кошмарите, Нека устоим

на изкушенията, нека извървим заедно пътя си и

застанем заедно пред безпътната- разпътна врата, нека

сме заедно утре... във нищото...

    Притисни се до мен- нека те почувствам. Голото ти

тяло ме покрива, както нощното небе- скитника.

Вселена от светлина танцува в теб- усещам пулса на

огъня и почти неусетно, той ме унася в някакъв

неземен ритъм.

   Каква жена си ти- що за магия бушува в теб!?

Защо единствено и само ти , успя да събудиш в мен, чувства, за които отдавна смятах че са мъртви!?

Как дойде от нищото, за да ми дадеш всичко...                  Аз ли си въобразявам или преживях чудо   (а дали го преживях)... Да не би да си само във въображението ми... не веднага се ощипах- истинска си.

    Чувствам как бие сърчицето ти, през бледата дъхава кожа, толкова силно се притискаш до мен... От какво се страхуваш, цвете мое, живот мой, моя единствена закъсняла обич!? Аз съм крайната спирка, никъде няма

да избягам, цвете мое, от тук нататък е само нищото- белият прах от кости и сънища. Оставам при теб.

Защо така си се вкопчила в мен! Не се страхувай!

Всичко ще бъде наред- та ние сме част от едно цяло-

 дори и острието не може да ни раздели, радост моя.

    Обичам да галя кожата ти, да чувствам голата ти плът под пръстите си. Меките ти гърди, красивото ти лице, топлите ти устни, върха на езичето ти, което нежно ме пробожда, острите зърна на гърдите ти, които нежно ме докосват и сякяш ме зареждат с електричество,

меката вдлъбнатина на пъпа ти, която ме кара да мечтая

и сънувам наяве, дългите ти гладки крака, които се

губят в безкрайността, недрата ти, които ме карат да забравя че съм жив и да мисля че съм в рая... Ти си най- прекрасното творение на живота. Не мога да забравя,

как лекуваш с усмивка. След тежък и скапващ ден,

една твоя усмивка изтрива умората и тъгата ми

и ме кара да се почувствам отново жив.

    Бъди винаги с мен

                          моя единствена

                                    чиста

                                              мечтана

                                                       и сбъдната

                                                                           ОБИЧ!

 

 

 

 

Ако са брегове очите ти,

то някъде във необятното се давя.

Ако е нежен звън гласът ти,

то тишината ме задушава.

Ако зад всички „дали”- та

имаше поне едно „може би”.

Ако е вярно, че няма

сенки без светлини…

 

Дори на вятъра

                 в косите ти, завиждам.

 

Живот мой- писмо не потърсено.

 

 








         А копнежите....

Събери се в мислите ми.

Имаш белият лист- мен.

Имаш цялата палитра,

с която да се сбъднеш

и да бъдеш такава

каквато винаги си мечтала.

 

Такава ще бъдеш за мен.

 

Събери се в дланите ми.

погали се в загрубелите ми

и не ласкави ръце.

Нека усетя топлината

на тялото ти,

да почувствам допира

на нежната ти кожа.

Обуздай сърцето ми

загубило ритъм и сън.

 

Океан, от чувствена нежност.

 

Такава бъди за мен.

 

Победи ме.

Уморих се да бъда силен.

Искам от сладкото робство.

Искам споделеното щастие.

Горчивината на делника

и бялото сладко,

на мигове- празници.

 

Овкуси ме, както ти харесвам.

 

Такъв ще бъда за тебе.

 

Приюти ме в сърцето си,

дълго скитах самин.

"любим- не любим"-

влакът стар.

Дълго бродих

из пусти човешки души

обич търсейки,

но уви...

 

Приюти ме в сърцето си.

 

Бъди мой пристан и дом.

 

И не се страхувай

че може да ме нараниш.

няма място душата ми

от белези стари,

зле раздрани

накриво закърпени-

спомени от радости

и печали.

 

Излекувай ме, с обич.

 

Сбъдни ме.

 

Нека бъда щастлив,

 

поне миг...

из сборника с поезия  "Мъртви цветя"

Издателство Сибия- 2008г.

 

 

 

ПАЗЯ СЕ

                    от ново

                                    сбъдване...

 

Боя се до смърт,

                              че едва срещнал я...

ще я загубя...

                         в нелепа смърт...

                         омъжена за друг...

                         ...или във нашата сватба...

 

Нека бъде далеч...

Нека бъде със друг...

Искам само да знам

                                    че я има...

                                        че е жива...

 

...И... нека бъде щастлива...

          

              Много щастлива...

 

 

                                           АКО МОЖЕ!             

 

 

 

 

 

ДА ТЕ ДОЧАКАМ не посмях.

Напира в мене дребен страх,

че може би не си ти по- различна.

 

Бъди далечна, но обична.

 

Да те потърся не посмях.

Дали, че ще боли отново

и хвърлях си в очите прах.

 

Бъди далечна, но обична.

 

Да ме потърсиш не посмя.

За теб било е... знам ли-

                                          може би забавно.

Напразно мислел съм навярно,

                                                      че търсиш ме и ти.

 

Бъди далечна и сама

                                      МОЯ СЪДБА.

 

 

 

ТИ СИ болката

                             преди вика-

ти си

             неосъзнатата

                                      болка.

Ти си

            яростен рев,

                                   на малка вълна-

ти си малка,

                       НО ШУМНА.

 

 

 

 

С ЦВЯТ НА СЪН са косите ти.

С цвят на блян са очите ти.

В съня си само те целувам-

реално ти не съществуваш.

Бягам от твоите клопки- очи.

Бягам от твоите клетви- лъжи.

Бягам от срещите не уговорени.

Бягам от бъдещи съвместни спомени.

Само от сънищата си не мога да избягам.

Само от бъдещето не мога да се скрия.

 

ЖЕНА – ЛУНА, ПО ТЕБ ЩЕ ВИЯ.

 

 

 

 

 

КОГАТО устните ми

докоснат възглавницата,

там където някога беше главата ти-

(до моята глава)

осъзнавам, че те няма.

Че съм сам.

Че ми е студено.

Ти си само

слаб спомен

за домашните ми

чехли.

Лек отпечатък

върху мръсните ми

чаршафи.

Бегла усмивка

за огледалото

в банята.

Все още чувам

дишането ти

до мен.

Но когато докосна с устни

възглавницата-

                          ТЕБ ТЕ НЯМА.