Не съм разказвала на никой за раждането.

Щото на всички им се види обикновено, естествено нещо...или нещо, за което няма какво толкова да кажеш, или няма какво да научиш...

Или щото знам,че никой не би ме разбрал толкова близко, защото това беше раждането на моето дете...

Та беше 6 август - малко след тегавите жеги от юли.

Трябваше вече да сме се родили, ма що ли пък толкова му хареса на това дете да си седи с мене .

И всеки ден-"всичко му е наред, майче, не се тревожи"

И на 6ти -"абе майче, детето няма тонове!!!!!що се не напъна досега да родиш"

М,че напъвах се , нервих се за цялото човечество, пазарих с торби по 7 кила всяка , изкачвах и слизах стълби на блока, мих и премивах банята 2 пъти в седмицата, перях килимите с корем до брадата, скиторех самичка из квартала по нощите като е по-хлад, ама не би...

"Оставаш тука, да чакаме контракции".

"ЪЪЪЪЪ, къде ще ги чакаме, нали детето няма тонове????"

Облякох си болничната оборотна нощница с дребни розови цветенца  и се качих в стаята си.

Контракции-никакви.

В стаята-още 5-6 доволно бременни, които преносват* вече 10-15 дни.

Добре съм.

Аз поне преносвам* само с 6-7.

Няма да е днес, утре ше е. Така съм го решила, щото една приятелка има рожден ден на 7 август и искам да й направя подарък.от тези-най-ценните...

Никой не знае ,че съм вече в болница, пък че и чакат контракциите да дойдат. Само тая приятелка от интуиция ли, от що ли надушва и цъфва в болницата да ме види.

Купон!

Хваща ме и тръгваме към болничното кафе .

Асансиор-нъцки.

Супер-тамън ще предизвикаме контракциите по стълбите.

Да, ама стълбището към кафето заключено-единственият път е да се мине през реанимацията, където е забранено.

Тая приятелка обаче- не признава забранено-измоли една акушерка да ни прикрива и беж до кафето.

Тва сама нямаше да го направя, затова Надя=купон.

И за да ми прави от обикновените случки, необикновени спомени.

Блаженство-пием кола и аз ям шоколад. Клюки, смях и цигари.

Чак забравям,че съм по болнична нощница с розови цветчета, и че ме чака ножът след малко.

Казвам й-няма да е днес.

Тя- " Имаш срок до утре, върнах се от командировка, за да присъствам"...

18.05-Ходи ми се до тоалетната. нужда голяма

18.10-Ходи ми се още по-силно до тоалетната, нужда голяма и болка.

Не е за тоалетната, започна се.

18.14- пак същата тръпка....

18.25- Давай да се качваме нагоре и всеки по задачи.

18.30-Дежурният на смяна ми говори, между двата ми разкрачени крака: "Къде си тръгнала да раждаш нормално, толкова си дребна, секцио ще е ...ама за тая вечер нямаме екип, къде да ти търся екип, а?"

Връщам се към стята по коридорите и рев .

Ама рев ви казвам, такъв , дето събира всичко живо що е по стаите и дето е събиран с месеци , пък и с години.

Простено ми е- бременна съм, пък и ми нарушиха романтичните планове да раждам естествено и някой да ми държи ръката, докато давам сетни сили.

После слязохме в предродилната зала.

Зала, зала= една стаичка с 6 легла с по 6 родилки отгоре,които издават разнородни стенания и писъци, та само малкото престояване там ми докара още по -истеричен рев.

Ма не било като по филмите, бе , не било!!!!

Айде, приближават се към мене с гадните метални инструменти за бърникане и 1 кг спринцовки.

"Нали няма да ми пукате мехура???"

 "ОООО,ма той не ти ли е спукан*, я да видим, стисни зъби малко..."

Що не ме предупредухте,че никой няма да ми държи ръката.

Слагането на катетъра окончателно оформи решението ми да се връщам обратно и никакво раждане.

Казах на акуерката :" Аз не искам да раждам, връщаме се . Освен това ми се пишка".

***

Поне упойката уби усещането,че ми се пишка.

Хм, изглежда съмнително приятно-не усещам краката, виждам и чувам всичко.

Упс, приятно ли казах.

По 1 време спрях да чувам и да чувствам и да дишам. Предозиране с упойката .Егати,сега ше си умра тука...Дайте ми въздух...

Заваля. Поройно, изведнъж . Тогава чух плача  му за първи път...

"Три пъти оплетена пъпна връв около врата"...

"Момченце-3 550 гр. ,51 см. и голяма пишка..."

Разбрах,че съм жива , цялото ми сърце се изпълни с любов и щастие.Донесоха ми го заспал..Изумително същество! Толкова нежна кожица, бузката,която лепнаха за моята, устните...Тези устни веднага ги разпознах...Изумително...Просто съвършено, просто мое. В смисъл-само мое.

И така, беше 6 август, 2007 г. 21ч. 42 мин., Преображение Господне-денят, в който природата, светът се преоразява.

Така беше и при мен. Свалих траура, затворих черната страница.Оставаше само да ми приберат карантиите и започвахме нов живот.

*преносването представлява задържане на бебето след определения термин за раждане.

*"мехурът" е мястото, където се помещава бебето, при нормален родов процес, мехурът се пука сам без хирургична намеса и тогава "изтичат околоплодните води" . когато мехурът не се е спукал сам, се налага лекарска намеса, за да продължи нормално раждането.

*на мен в крайна сметка не ми го пукаха, защото раждах с операция, но ако бяха посмели, щях да си побягна със все корема и системите ...