Готова ли съм ...
...да бъда майка?
Да, знам, много хора биха казали, че щом си задавам този въпрос, значи не съм готова. Някой би казал пък, че една жена почти никога не е готова да бъде майка, затова да се хвърлям смело през глава, пък после то всичко ще се нареди само....
От друга страна има жени, които за това мечтаят и копнеят от както се помнят, има други, които в един момент осъзнават, че времето е дошло, че така нареченият майчински инстинкт е проговорил... Други дълго време са отлагали, а в момента, когато решат, че желаят, се оказва, че има проблем и тогава започват да го искат повече от всичко на света...
Толкова много има писано по въпроса, целта ми не е да правя анализ. Искаше ми се да си изясня въпроса за себе си.
Не зная какво е майчински инстинкт. Не съм го почувствала още, а предполагам, че ако го бях почувствала, щях да разбера.
Струва ми се, че искам да бъда майка, но ме е страх. Дори и да оставим настрана притесненията, че няма да се справя - защото някак имам вътрешно убеждение, че ще мога, и многобройните физически неприятности, които трябва да се изтърпят - защото това бих го изтърпяла в името на един нов живот, дори и оставяйки настрана тези неща, има нещо, което ме спира.
Макар да мисля, че сега е тъкмо точното време и да се чудя дали ако го отлагам все повече няма да бъде вече късно. Не по принцип късно, има жени, които раждат и по-възрастни, а късно за мен самата.
Но трябва ли само това, че сега е подходящият момент да ме води?? Не трябва ли да изпитам някаква необходимост от това да бъда майка? Защо преценям всичко само с трезв разум??
И другото, което най ме плаши... Да, признавам си - ужасявам се от мисълта, че после вече нищо няма да бъде същото. Аз няма да бъда същият човек, начинът ми на живот вече няма да бъде същият. Страхувам се, че до някаква степен ще трябва да се отрека от неща, които съм обичала да правя преди това. Страхувам се, че никога вече няма да имам свободата да решавам само за себе си.
Знам, че звучи егоистично, знам ...
Да, знам, много хора биха казали, че щом си задавам този въпрос, значи не съм готова. Някой би казал пък, че една жена почти никога не е готова да бъде майка, затова да се хвърлям смело през глава, пък после то всичко ще се нареди само....
От друга страна има жени, които за това мечтаят и копнеят от както се помнят, има други, които в един момент осъзнават, че времето е дошло, че така нареченият майчински инстинкт е проговорил... Други дълго време са отлагали, а в момента, когато решат, че желаят, се оказва, че има проблем и тогава започват да го искат повече от всичко на света...
Толкова много има писано по въпроса, целта ми не е да правя анализ. Искаше ми се да си изясня въпроса за себе си.
Не зная какво е майчински инстинкт. Не съм го почувствала още, а предполагам, че ако го бях почувствала, щях да разбера.
Струва ми се, че искам да бъда майка, но ме е страх. Дори и да оставим настрана притесненията, че няма да се справя - защото някак имам вътрешно убеждение, че ще мога, и многобройните физически неприятности, които трябва да се изтърпят - защото това бих го изтърпяла в името на един нов живот, дори и оставяйки настрана тези неща, има нещо, което ме спира.
Макар да мисля, че сега е тъкмо точното време и да се чудя дали ако го отлагам все повече няма да бъде вече късно. Не по принцип късно, има жени, които раждат и по-възрастни, а късно за мен самата.
Но трябва ли само това, че сега е подходящият момент да ме води?? Не трябва ли да изпитам някаква необходимост от това да бъда майка? Защо преценям всичко само с трезв разум??
И другото, което най ме плаши... Да, признавам си - ужасявам се от мисълта, че после вече нищо няма да бъде същото. Аз няма да бъда същият човек, начинът ми на живот вече няма да бъде същият. Страхувам се, че до някаква степен ще трябва да се отрека от неща, които съм обичала да правя преди това. Страхувам се, че никога вече няма да имам свободата да решавам само за себе си.
Знам, че звучи егоистично, знам ...
Аз съм от тези жени, които винаги са имали майчински инстинкт и винаги са искали дете.Не помня момент, в който да не съм го искала, не обмислям нещата от физически аспект, защото за мен нямат значение, както не обмислям и възрастта и това,че животът ми ще се промени.Единственият, който мисли, е мъжът ми:)
Не казвам,че не трябва да се мисли трезво, но ти ще усетиш кога е дошло истинското време, когато престанеш да мислиш най-малкото, че всичко ще се промени и когато сама поискаш да дадеш свободното си време на едно малко същество, което ще има най-много нужда от теб.
П.С. Не ми се сърди , много те моля, за този коментар, защото си ми симпатична и просто исках да ти кажа какво наистина мисля :)
П.С. 2 - Добре дошла си тук и с коментари , и с постове, дори сега да не искаш, всичко тук ще ти бъде полезно някой ден!
Поздрави:)
Харесва ми да чета тук, въпреки колебанията и страховете ми и предполагам, ще се включвам от време на време.
А току виж успея да открия онова нещо, което ми се струва, че пропускам ...
Хубаво щеше да е всички да знаем какво точно искаме като Вин :))) ама нейсе :))
Добре дошла в общността :)
Не зная кога и дали въобще би станало това. И ако стане, дали пък няма да е прекалено късно?
И какво всъщност би трябвало да се случи, за да променя нагласата си?
Нормално е да се страхуваш. Нормално е да се съмняваш... Никога няма да бъдеш НАПЪЛНО убедена и никога няма да узрееш напълно достатъчно докато малкото същество не стане факт. Тогава всички страхове и съмнения ще изчезнат... Няма подходящо време за деца. Те си идват, когато трябва... Но не ги носи щъркела все пак! Трябва да имаш един напълно съпричастен татко до себе си. Имаш ли него, имаш ли желанието - значи си готова! А ти може да си имаш майчински инстинкт без дори да подозираш...
А за това какво трябва да се случи за да се промени нагласата .. Мисля, че както каза Фрости трябва да се появи "Таткото" :) Онзи мъж, който гледаш и разбираш, че искаш той да е бащата на децата ти, искаш детето ти да има неговите очи и усмивка, искаш тъкмо него да виждаш изправен до бебешкото креватче посред нощ, люлеещ малкото съкровище, бърборейки му нещо тихичко... Не мога да го опиша, но този мъж се познава от пръв поглед. И поискаш ли да имаш деца от него, с него, нищо вече не те плаши. Усещането е невероятно и разбираш... искаш да бъдеш майка :)))
Сега като се замисля, имаше един момент когато си мислех, че може би съм бременна, а се оказа, че не съм. Тогава осъзнах, че бях искала да съм и ми стана малко тъжно. После ме завъртяха разни проблеми и промени в много отношения и ... Отново започнах да се чудя, да мисля и да премислям...
Сега след като споделих с вас, като че ли ми е по-спокойно и уверено, за което ви благодаря.
И пожелавам на всички ви, които желаете да имате бебе, по-скоро да дойде моментът, в който му е дошло времето.