...

Ето и моя обещан коментар. Наистина няма нищо по-хубаво от едно бебе на път, още повече, когато бебето е твое.В случая не е и това те разстройва.Предполагам, аз бих била същата на твое място.Когато разбрах,че леля ми е бременна (живеем в един град, а когато разбрах,тя беше в 6 месец!!!), не знаех на кой свят се намирам хем от щастие, хем от мъка, хем от мисли как "чичото" ще е по-голям от племенника си с 2-3 години...Разбрах,че една друга позната е бременна в деня, в който се роди Борис.Двете новини ми дойдоха...няма да ти описвам как.Поздравих леля ми, поздравих другото момиче, качих се на тавана и ревнах.Сега като се сещам и пак сълзи...
А защо все пак не кажеш на приятеля си? Не е толкова страшно.Аз казах на Ицо,че искам дете на 2-3ия ден след запознанството ни - реших,че няма смисъл да си губя времето да обичам човек, който не може да ми даде семейството, за което копнея...И странно, но факт, не ме заряза, за разлика от ПЛ. Напротив, прецени, че ще бъда добра майка на децата му,че го обичам достатъчно...и даже взе ,че се ожени за мен...
Аз също си мисля, че бебето ще дойде , когато разбере, че ние сме готови да го отгледаме.Финансово.Защото не мисля, че имаме други пречки.Малко е странно ,че се чувствам толкова готова да бъда родител, при положение,че никога не съм гледала малко дете за повече от 2-3 часа, но...инстинкт:) Когато ми дадоха за първи път да прегърна Борис, и баба ми, и леля ми се хвърлиха да ми обясняват как да го държа.А аз знаех...На нашето бебе сме му оставили около 30 процента шанс и още го няма...
Ох, много съм лоша, говорих ти твърде много за себе си, а не можах да ти кажа някоя успокоителна дума...Важното, което исках да подчертая, е ,че не си "празна".Така се чувстваш, но не си. Ти носиш едно голямо сърце, изпълнено с много любов и оптимизъм, Момо.И макар сега да е малко тъмно в душата ти, знай, че един ден под твоето сърце ще тупка едно мъничко сърчице и ще му дариш всичката тази любов. Просто бъди смела. Прегръщам те много, много силно! И пак се извинявам за многословието:)

П.С. Е, преди един час разбрах,че бившата ми съквартирантка е бременна и чака бебе септември. Защо другите студенти могат, а аз не!!! Сега мога да ти кажа, че вече съвсем те разбирам за вчера...Макар тя да не ми е толкова близка...Както и да е - дано и двете бебета се родят живи и здрави:)

:) стана ми много мило докато четях твоите чувства ама защо е това реване?:) спокойно всичко с времето си и ти ще станеш мама:) вярно е - и двамата трябва да го искате... сега сигурно ти е малко трудно, ти искаш, а половинката може би се плаши дори от идеята.... но ако знаеш колко хубав ще е мигът, когато решите да го направите - да съзадете нов живот със всичките му страхове, притеснения и последствия... Аз знам че ти, ще си най-щастливия човек, когато това се случи. Но бъди търпелива, всичко ще се подреди... а пък дотогва, трупай опит и съпричастност с твоите приятелки мамита

    Изговаряте мислите ми на глас. Напълно ви разбирам и двете, защото се чувствам по същия начин. Често се усещам празна и безполезна, а така ми се иска да стана мама. Мишко се притеснява, защото вече има детенце- Андрюшката и е разведен. Мисли, че след като жената забременее се променя и се разпадат отношенията между двамата. Опитвам се да му обясня, че това е неговият личен неуспешен опит, но когато започнем да говорим нещо в мен се срива. А често в разговори чувам  "нашето дете", "когато имаме детенце" и неща от този сорт. Аз го обичам и съм сигурна в себе си, че няма да си променя чувствата, но това негово съмнение ме трови и не знам до кога ще издържа.