Дядо Рачо с крушите

Преди четири години, на път за морето с колата на една приятелка, решихме да спрем на едно крайпътно пазарче недалеч от Сливен, за да си купим плодове. Разгледахме пазарчето, купихме си праскови и а-ха да се качваме обратно в колата, когато моята приятелка възкликна:

“Колко хубаво подредени круши! Защо не ги снимаш?”

Погледнах и наистина – на една малка, очукана сергийка наредени на правилна купчинка хубави, узрели, жълти, български круши. Сочни, да ти се напълни устата със люнка. Извадих аз фотоапарата да заснема тази проста красота.

Тъкмо щях да щракна и отстрани се чу мъжки глас:

“Рачо, що не застанеш и тебе да те фотографират със сегията?”

Обърнах се и току зад мен няколко мъже – всичките продават по нещо на зеленчуковото пазарче. Единият от тях – въпросният Рачо, явно собственик на брилянтно подредените зрели, жълти круши, плахо се приближи към сергийката си да види какво става.

Какво ще ме снимат мене момичетата? Гледай ме какъв съм?”, каза все така скромно дядо Рачо.

“Че защо да не те снимаме?! Ще те снимаме,” отвърнах. Това веднага предизвика още подканяния от страна на наборите на дядо Рачо, който, все още недоумяващ, седна на малко сгъваемо столче до сергията и се подготви за снимка. Снимах – дядо Рачо седнал, леко прегърбен (а той иначе е едър мъж), с едно такова скромно изражение, а до него – сергията с подредени като в каталог сочни жълти круши.

“И тая снимка сега какво? Трябва да му я изпратите!”, извика един от мъжете.

“Ще я изпратя”, обещах аз. “Само дайте адреса.”

И някой извади молив, друг някакво картонче (после видях, че е част от кутия за цигари) и дядо Рачо, притеснен, си написа адреса. Погледнах – на картончето само двете му имена, селото и областта.

“А улица, номер ... ?”, попитах и всички прихнаха да се смеят.

“Каква ти улица в наше село?! Така го пиши – ще стигне!”, увериха ме и аз, какво да правя, се съгласих. Качихме се на колата и потеглихме за Созопол.

Отпуската на морето мина. Минаха още една-две седмици, преди да се наканя да извадя снимките на хартия. Извадих и снимката на дядо Рачо. И, както бях обещала, я изпратих на посочения от него адрес, който все още пазех на онова малко откъсляче от цигарена кутия.

След още 2 седмици получих картичка – от дядо Рачо и жена му. В нея двамата ми благодаряха за снимката с толкова мили думи, че направо се просълзих. Много се бяха трогнали явно.

Мина малко време и аз позабравих дядо Рачо и случката, макар снимката му да си седеше в албума заедно с купонджийските снимки от морето.

И не щеш ли, няколко дни преди Коледа на същата година, получих известие, че имам пратка с подател ... дядо Рачо. Отидох до пощата и оттам ми дадоха един доста тежък колет – много старателно опакован на няколко ката и омотан с канап. Занесох го при нашите (постоянният ми адрес още се води там) и двете с мама малко по малко го разопаковахме. А вътре що да видиш! Круши, ябълки, пакет ошав, буркан домашен мед, торбичка цели орехи с черупките и бутилка домашна ракия. Всичко това около 5 кила! А най-отгоре – малко писъмце от дядо Рачо и бабата - също така мило и трогателно, подписано “с почит и уважение”. И двете с мама наистина се просълзихме.

После аз изпратих на дядо Рачо и жена му мартеници за 1 март, с картичка. После те също. Но малко по малко кореспонденцията ни секна. Не зная защо, просто така се случи. Но този колет и тези писъмца – никога няма да ги забравя. “С почит и уважение”.

И всичко това заради една снимка.

Колко малко е нужно понякога, за да внесеш радост в живота на някого!