спомен за един път

Валяло е нощес.

Зелено.Тихо.

Просъница от вятър, дъжд и студ.

По стария родопски път

едреят локви.

И ручеи вода от тях кървят.

Като в строшено огледало

аз виждам късчето небе.

А зимната пътека гърчи тяло…

В зелено,мокро,пролетно лице

потъва нощната дъбрава.

И бряг, и брод е моето сърце…

Как лъха от отиващата зима.

На ледени капчуци.И лица.

Помилвани от спрялото и време,

ще издължат ли думите дълга…

Или ще паднат в тишината

на праведния хорски мрак.

И пролетния дързък вятър

ще блъсне листите в снега…

И аз и ти ще сме безлики.

Пред късчето небе на пролетта.

И бряг,и брод надолу…

край върбите…

ще търси друга

нечия душа.

Тогава ще забравим пътя,

по който младата вода

като в строшено огледало

разделяше за нас света.

…Потънал в грак,

белее хоризонта.

А старият родопски път мълчи.

Но още жив,

пресича синевата.

От моите до твоите очи.