несподелено

Безсилието поражда невъзможност,
страданието - красота.
Апатията влачи мъка
през цялата пустинност на света.

Защо си ми, какво ми носиш?
Потънах в глупави сълзи.
Изплувах да поема въздух
и ти отново ме рани...

Жесток си, не разбираш ли?
От думите ти чак боли!
Не ме упреквай, че те искам.
Не съм виновна. Замълчи.

Аз свикнах вече да е тихо
и само стаята огромна
със празнотата си тежи.

Ще минеш ли да я запълниш,
за да остана след тебе,
когато си тръгнеш
съвсем тъжна, съвсем мъртва...?

momo, 2002