Мразя, ала пазя

Мразя тишината на врабците
сгушени под зимната ми стряха,
както и сълзите във очите
дето като врани ме кълваха.

Мразя, сам когато си говоря
мълчаливо ехо да отвръща,
а мечтите - празни коридори
като октопод да ме прегръщат.

Мразя и беззъбите недели
скрили се от шумно ежедневие
и да чакам лястовици бели
смисъл за душевно изцеление. 

Мразя да пронизвам хоризонта
с погледа наострен от проблеми
и когато искам, да не мога
кроткост да налея в свойте вени.

Мразя се когато нещо мразя,
ала без да искам се увличам,
но дори тогава аз си пазя
чувството да мога да обичам.