КЪСНА ЕСЕН

Витоша е до полите скрита
в непрозирен сивобял воал.
Не искри извитото Копито,
нито се белее Камен дял.

Развилня се вятър октомврийски,
затъка земята с жълт килим,
припълзяха облаците тихо.
От комините заблика дим.

Алената ябълка, обрана,
рони и последните листа.
По пътеката от тях застлана,
се разхожда вкъщи есента.

Тази нощ пламтящите гергини
порази прибързала слана
и в посърналата изведнъж градина
сякаш угасиха светлина.

Къщата капаците затвори,
както хлопват се очи за сън.
Хлопна се и портата на двора -
някой тръгна в тъмнината вън.

Някой по пътеката заслиза
към града, потрепващ в светлини,
за да бъде с хората по - близо,
с техните - да слее свойте дни.

Елисавета Багряна



СЯНКАТА

Коя си - спътник вечен - мъж или жена?
Мой враг ли си или приятел неизменен?
Различна си и всякога една -
ти - неразлъчна вяра ли, или съмнение?

В петното слънчево на срещната стена,
в зори се вдигаш с мен заруменена
и удължена в лампената светлина
среднощ, като съпруга лягаш с мене.

Вървя ли, винаги ме следваш към деня
и винаги ме водиш към ноща -
привърженица на живота и съня.

Коя си - любовта, съдбата, съвестта?
Кога умра, дали ще легнеш с мене в гроба -
като вдовица древна - и прокоба?

Елисавета Багряна


НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Елисавета Багряна