Димитър Кабаков
Димитър Кабаков и първата му стихосбирка " Полуесен, полуздрач "...
Ще ви разочаровам за биографията.Както каза издателката му, по повод
критиката на Румен Леонидов - защо в книгата няма снимка и кратка биография -
поезията сама говори за автора.
Пък и не обичам да предъвквам вече писани неща.
Признавам си, че се затрудних, когато избирах какво точно да публикувам -
стиховете, впечатленията(тях ще ги оставя за по - късно)...
Надявам се да ви заинтригувам.
ПЕЙЗАЖ
импресия
То е някак странно и тържествено,
за човек несвикнал с толкоз белота -
да заровиш пръсти във студената
и безмилостна магия на снега.
Искаш във ръка да хванеш зимата
и целуваш бялата и дреха,
но за миг топи се тя под устните
и не носи никаква утеха.
Някак си е всичко толкоз хубаво -
тихо и жестоко мълчаливо,
че поискваш да повикаш някого,
но дори и ехото умира.
* * *
Зад хоризонта
имало море...
висока планина...
и после вятър...
Къде пътува моята душа,
когато бос вървя
и лягам на тревата?
Там някъде
луната търси брод,
а слънцето
заспива и сънува -
под онзи тъмен
празен небосвод,
как сянката му
бяга и лудува...
* * *
Бавен танц и лунни пръсти,
спи в гората тишина.
Вятър в клоните играе
и прогонва есента.
Зимата е нещо меко,
като пазва на жена
и приспива неусетно,
крачейки към вечността.
И банално, старомодно -
жълта снимка в стар албум,
тоя свят нашепва тихо,
че е пепел, дим и шум...
ПОДАРЪК
На птиците съм казвал
и на клоните,
как много вярвам
във възможността
да взема капка дъжд
от дланите на вятъра
в шишенце малко
и кристално
да я сложа,
за да я поднеса
с поклон на майка ми -
подарък
за рождения и ден...
ПОЛУЕСЕН, ПОЛУЗДРАЧ...
Среброто е цветът на този дъжд,
ръцете му - изящни до полуда -
се стичат по чертите на града
и слизат в парка.Някъде се губят.
От капките му идва светлина
и тя пронизва лоното на мрака,
взривява тялото му без тъга
и от парчетата издига арка,
която е порталът на света,
изкъпан от обиди и умора,
а в дъното заспива есента
и птиците загрижено мърморят...
* * *
Защо притваряш пътната врата?
Тя няма власт съдбата да прокуди -
протегната във тъмното ръка
и пърхащи среднощни пеперуди.
Защо заключваш стаята си в мрака?
Страхът отдавна спи на твойто рамо
и няма кой да чуе във нощта,
ако детето стреснато извика " мамо ".
Светът не спи - той само се преструва,
че вечер се унася в сладка дрямка,
а неговата кротка тишина,
е мачкаща душата черна сянка...
Ще ви разочаровам за биографията.Както каза издателката му, по повод
критиката на Румен Леонидов - защо в книгата няма снимка и кратка биография -
поезията сама говори за автора.
Пък и не обичам да предъвквам вече писани неща.
Признавам си, че се затрудних, когато избирах какво точно да публикувам -
стиховете, впечатленията(тях ще ги оставя за по - късно)...
Надявам се да ви заинтригувам.
ПЕЙЗАЖ
импресия
То е някак странно и тържествено,
за човек несвикнал с толкоз белота -
да заровиш пръсти във студената
и безмилостна магия на снега.
Искаш във ръка да хванеш зимата
и целуваш бялата и дреха,
но за миг топи се тя под устните
и не носи никаква утеха.
Някак си е всичко толкоз хубаво -
тихо и жестоко мълчаливо,
че поискваш да повикаш някого,
но дори и ехото умира.
* * *
Зад хоризонта
имало море...
висока планина...
и после вятър...
Къде пътува моята душа,
когато бос вървя
и лягам на тревата?
Там някъде
луната търси брод,
а слънцето
заспива и сънува -
под онзи тъмен
празен небосвод,
как сянката му
бяга и лудува...
* * *
Бавен танц и лунни пръсти,
спи в гората тишина.
Вятър в клоните играе
и прогонва есента.
Зимата е нещо меко,
като пазва на жена
и приспива неусетно,
крачейки към вечността.
И банално, старомодно -
жълта снимка в стар албум,
тоя свят нашепва тихо,
че е пепел, дим и шум...
ПОДАРЪК
На птиците съм казвал
и на клоните,
как много вярвам
във възможността
да взема капка дъжд
от дланите на вятъра
в шишенце малко
и кристално
да я сложа,
за да я поднеса
с поклон на майка ми -
подарък
за рождения и ден...
ПОЛУЕСЕН, ПОЛУЗДРАЧ...
Среброто е цветът на този дъжд,
ръцете му - изящни до полуда -
се стичат по чертите на града
и слизат в парка.Някъде се губят.
От капките му идва светлина
и тя пронизва лоното на мрака,
взривява тялото му без тъга
и от парчетата издига арка,
която е порталът на света,
изкъпан от обиди и умора,
а в дъното заспива есента
и птиците загрижено мърморят...
* * *
Защо притваряш пътната врата?
Тя няма власт съдбата да прокуди -
протегната във тъмното ръка
и пърхащи среднощни пеперуди.
Защо заключваш стаята си в мрака?
Страхът отдавна спи на твойто рамо
и няма кой да чуе във нощта,
ако детето стреснато извика " мамо ".
Светът не спи - той само се преструва,
че вечер се унася в сладка дрямка,
а неговата кротка тишина,
е мачкаща душата черна сянка...
Особено последните 2 стиха...
Благодаря!
На премиерата ме заведоха приятели.Поканата беше специално от бащата на
г-н Кабаков и когато прекрачих прага на театър София, където авторът посрещаше
гостите си, с ужас установих, че може би сме единствените, които не го познават лично(не, че той го показа с нещо).
Залата се напълни с роднини, приятели и бивши колеги от театър София.
Представянето започна издателката, после думата взе в ролята на критик Румен
Леонидов, след него Стефан Цанев го прие в царството на поетите, а актрисата
Невена Мандаджиева прочете превъзходно самите стихове.
Димитър Кабаков стоеше край тях...и не знам...Беше някак уплашен, но не от оня вид страх, дето предвещава нещо лошо, а някакъв друг, който не е типичен за всеки.
След рецитала, разбира се, му дадоха думата и той започна с точно този страх, който
прочетох в очите му от самото начало, а именно, че това са неговите стихове, в
които е съхранил своите мисли и чувства, а сега те стават достояние на толкова
много хора и се чувства някак си разголен...
Разбирам го, защото все още се чувствам така, когато публикувам нещо свое в блога, макар, че това е нищожно усещане, защото все пак си оставам анонимна.
Наредих се на опашката, за да надпише и моята книга.Отново усещането,че съм единственият непознат човек.Паника...Мисли, препускащи с невероятна скорост
из главата ми...Какво трябва да кажа?Имала съм подобни моменти, но всеки момент
си е индивидуален с нещо...Тук лошото е, че се чувствам сякаш съм ровила в душата му, а сега тръпна в очакване, той да потвърди писмено това.
Отново онова топло посрещане.За едно примигване време си помислих, че може би
все пак се познаваме от преди и аз не помня...За " всеки случай " казвам името си.
Взирам се в очите му, но там не мога да прочета отговора на въпросите си.Няма го
вече и страха.
Не отидохме на партито, което последва, но поговорихме сърдечно с баща му, който е рядко хубав човек.Обещахме си повод за реванш, защото вярвам, че поводи ще има.
Ще завърша всичките си размисли с нещо от Димитър Кабаков, което на пръв поглед е
много просто, но в него има страшно много смисъл.
ЖЕЛАНИЕ ЗА БЕЗСМЪРТИЕ
Поляната там горе - на върха,
ще бъде твоя нива.
На нея ще отглеждаш ти цветя
и тръни, и коприва.
Водата ще е някъде далеч
оттатък планината,
ще мъкнеш кофата си ден след ден,
с надежда за отплата.
И ако пусне корени, все пак
едно едничко цвете,
ти ще проводиш своята душа
да дири ветровете...