Една черна ръка без тяло изскача от нощта и оставя разтворена черна книга върху пейката. И изчезва.
Тя се събужда и си спомня. Книгата! Книгата! Книгата! Върху пейката. И излиза.
(Ще се изгубите в книгата)
Книгата я чака — черна и разтворена. Тя я вдига…
Писък.
Къде е? Стаята е без прозорци, без врати. Къде е? В света? Вън от него? Светът е вътре. В нея. Тя е светът.
По стените висят картини от нейното минало, от нейното бъдеще, от неизживяните животи, от незиброимите възможности, от другите животи, за които тя не знае. Небето е сиво и ниско, земята е мъртва — изгнила, продънена, дъсчена. Стените варосани се стесняват и я притискат.
Лумват пурпурни пламъци в нея — около й — изпепеляват света. Няма вода. Въздухът бавно й свършва.
Стените се разтапят, таванът хвръква, подът се рони на пепел. И тя изпада от света, полита…
надолу
надолу
надолу
Черната ръка изскача от мрака, улавя я в полет и хлопва кориците й.
Черпя те с нещо твое, защото ти си прекрасна и всички ние го знаем :)
и ти си го спомни :)
Помня...
Паметта ми, слава Богу, е на мястото, а всички призраци, в килера съм строила. Не ме е страх от тях и празното пространство между тях съм оцветила...
В лимонено, вкусът ми да е малко кисел, защото вечно се усмихвам и нали разбираш, сред песъчинките не искам да съм бисер, а никой киселото не избира.
В зелено, за да ми е меко /като от тревата/, когато с боси стъпки се промъквам вечер. Забравям синьото /но не като водата/, като очи, в които бих потънала, ако не са далече.
В лилаво - като новата ми рокля /възпявам я, защото хич не нося рокли/, в оранжево - до пламък, да се стопля - поне веднъж, пък нека сме порочни.
В червено, кърваво, но като чаша вино - обикновена, стъклена, нащърбена от времето... Разбираш ли, и аз си имам минало, но не е нужно да го нося като бреме.
Завършвам с черно - черно, като сянка. Мойта сянка полегнала на паважа... Тя е "аз", а пък уж ми се пише другарка, но за нея, някой друг път ще ти разкажа...
ха ха ха...Голям ласкател си, Сеч!Не забравяй колко Помня! Благодаря ти за поздрава.Стана ми драго отново да го прочета. Беше едно от забавните неща, които съм писала, за което трябва да благодаря изцяло на теб.
Пейката е празна. Паркът е пуст. Наоколо е тъмно.
Една черна ръка без тяло изскача от нощта и оставя разтворена черна книга върху пейката. И изчезва.
Тя се събужда и си спомня. Книгата! Книгата! Книгата! Върху пейката. И излиза.
(Ще се изгубите в книгата)
Книгата я чака — черна и разтворена. Тя я вдига…
Писък.
Къде е? Стаята е без прозорци, без врати. Къде е? В света? Вън от него? Светът е вътре. В нея. Тя е светът.
По стените висят картини от нейното минало, от нейното бъдеще, от неизживяните животи, от незиброимите възможности, от другите животи, за които тя не знае. Небето е сиво и ниско, земята е мъртва — изгнила, продънена, дъсчена. Стените варосани се стесняват и я притискат.
Лумват пурпурни пламъци в нея — около й — изпепеляват света. Няма вода. Въздухът бавно й свършва.
Стените се разтапят, таванът хвръква, подът се рони на пепел. И тя изпада от света, полита…
надолу
надолу
надолу
Черната ръка изскача от мрака, улавя я в полет и хлопва кориците й.
Ясен Василев – „Отвътре”
и ти си го спомни :)
Помня...
Паметта ми, слава Богу, е на мястото,
а всички призраци, в килера съм строила.
Не ме е страх от тях и празното
пространство между тях съм оцветила...
В лимонено, вкусът ми да е малко кисел,
защото вечно се усмихвам и нали разбираш,
сред песъчинките не искам да съм бисер,
а никой киселото не избира.
В зелено, за да ми е меко /като от тревата/,
когато с боси стъпки се промъквам вечер.
Забравям синьото /но не като водата/,
като очи, в които бих потънала, ако не са далече.
В лилаво - като новата ми рокля
/възпявам я, защото хич не нося рокли/,
в оранжево - до пламък, да се стопля -
поне веднъж, пък нека сме порочни.
В червено, кърваво, но като чаша вино -
обикновена, стъклена, нащърбена от времето...
Разбираш ли, и аз си имам минало,
но не е нужно да го нося като бреме.
Завършвам с черно - черно, като сянка.
Мойта сянка полегнала на паважа...
Тя е "аз", а пък уж ми се пише другарка,
но за нея, някой друг път ще ти разкажа...
ха ха ха...Голям ласкател си, Сеч!Не забравяй колко Помня!
Благодаря ти за поздрава.Стана ми драго отново да го прочета.
Беше едно от забавните неща, които съм писала, за което трябва
да благодаря изцяло на теб.
път, нали :)