лудата...

Не дава и…не получава тя.

Не дава.И не получава…

И утрото е само глас

от някакво начало.       

Следобедът на този сън

припламва мокро.В залез.

Лицето е едно дете.

Лъчите залюлява…

А ниви, хукнали през път,

в сърцето и се гонят.

Там споменът е дървояд

от нощните балкони.

Навярно нечия съдба,

загубила пътека,

живее в нейната ръка -

сред бръчиците вечност…

Как равен в нея е света…

Как тихо е…Безбрежно.

Танцува с тази самота,

прегърнала копнежа.

Не иска.И не получава тя…

Копнее птиците… в годините.

Очите и са днес мечта,

в която всички са заминали…