"На учителя ...с любов..."
Филмът на репортера Стоят Георгиев е поредната истина, която скандализира българското общество, което като кон с капаци, вече повече от 20 години нито вижда, нито чува какво се случва около него. Проблемът си има предистория и много признаци, които през годините бяха подминавани, много грешки и недалновидни решения на родители, учители, училищни ръководства и управляващи.
В коментарите на всички основно място заемат думите – „...в потрес съм, ...скандално, ...ужасно,...”. Правим се на изненадани, но ако се замислим ще се сетим за още доста примери, които показват трагичното положение в средата и възпитанието на подрастващите.
Както винаги се хванахме за гушите и „заваляха” взаимни обвинения, и никой не иска да си признае приноса си за настоящата ситуация в българските училища.
Разбира се, че има виновни! Виновни сме всички!
Обществото ни вече повече от две десетилетия тъпче ценностите, градени с векове от предците ни. Малко ли са скандалите, свързани с корупция, измами и кражби на най-високо равнище в държавното управление, с убийства и престъпления, които показват кой какъв е и как в крайна сметка справедливостта и законността е само химера и нямат нищо общо с действителността. Държавата ни е деградирала напълно, това си е всеизвестен факт, тогава какво очакваме от децата си! Детето се възпитава преди всичко с личен пример, много обич и отдаденост. Пълното ни безхаберие като родители и собствените ни приоритети съсипват възпитанието и бъдещето на децата ни.
Не всичко е пари, но няма кой да го осъзнае. След време, когато се стигне до „задънена улица”, защото нищо не е без последствия, вече ще е много късно за две-три поколения българи.
Нуждаем се от връщане към традициите и същевременно пълна промяна в начина на преподаване и излагане на учебния материал пред учениците, достъпен език на учебното съдържание и нови предмети, съобразени с промените в обществото, науката и техниката, за да може младите хора да излизат от училище подготвени за действителността.
Столетия наред училището е било на пиедестал в българското общество, а учителите са се почитали и уважавали. С просвещението и образованието на децата си са били свързани най-големите мечти на българите. Естествено, че сега не можем да приложим буквално същия модел на образоване, но можем да съхраним уважението и почитта към тази институция и да я предадем на децата си.
Много хора не можаха да скрият задоволството си от неуспеха на учителската стачка. Вярно е, че повечето учители тръгнаха на протест, водени от комерсиални цели, но истината е, че предвид средата и натовареността, с която работят, спрямо това, което получават като възнаграждение, ги демотивира да упражняват професията си.
Вярно е, че кадърният учител е забелязан и обичан от децата, независимо от обстоятелствата, средата и обстановката, и затова заплащането трябва да е достойно и диференцирано, обвързано с личните качества и резултатите от труда му.
Трябва да има специална методика за оценка на качествата, уменията, знанията на учителите, нагласата им за работа с подрастващите, мотивацията и психическата пригодност. Оценяване трябва да имам минимум веднъж годишно, предвид средата, в която работят учителите.
С една-две думи искам да обобщя – да се вземат принципи от историята и миналото на българското училище, които могат да са приложими и днес, да се създаде гъвкава и динамична, съвременна образователна система на преподаване, реагираща на промените в изискванията социалната и икономическата среда в страната.
Едва ли ще ни струва много като усилия и средства да променим нещата, като се има предвид, че все пак става въпрос за бъдещето на децата ни.
Често забързани, изнервени, в стремежа си да задоволим физическите потребности на семейството си, забравяме всъщност кое е най-важното за нас и близките ни. Моментът на осъзнаване неизменно настъпва, но често пъти е твърде късно.
След заключението към статията искам да прикрепя коментар на един ученик в интернет, който ме накара да се замисля.
„На тея индивиди от репортажа очеизвадно им липсват първите седем. Положението определено не е така навсякъде. По дяволите, та аз съм в забутаната провинция и си мислех, че уча в немай-къде си разхайтено училище. Сравнени с онези индивиди все едно сме в детската градина и сме наказани да седим с ръцете зад гърба.
Важно е да се отбележи, че репортера няма педагогическо образование. Но няма и нещо вътрешно - няма подхода. Като дете с баба и майка учителки съм научила, че един учител, за да задържи вниманието на 20-те говеда в класа трябва да го носи в себе си. Нагледен пример - учителя ми по физика и химия незнайно как успява да накара 26 кипящи от енергия и жадни за дивотии 15-16 годишни да седят достатъчно мирно и да слушат ... органична химия. И дори да я разбират донякъде. А в ... биология да речем - жена, прехвърлила 50-те, живееща явно още в годините на социализма, смята че има учителски авторитет. И се оповава на него и мисли че внася ред с изтърканата фраза "Ученици, моля ви, по местата." С молене не става.
Децата, родени и расли през прехода, сме изключително пренаситени. Видяли сме всичко, някой си имат лични лаптопи, посетили сме повече места из Европа, отколкото из България. Като бяхме на 5, имахме тамагочита. Станахме на 7 и ни сложиха собствени телевизори в стаите. На 10 си получихме и GSM-ите. Едно по едно идваха и плейстейшъна, и компютъра, после и интернета... Бавно, малко по малко. Книгите на рафта постепено бяха изместени от "Windows XP", "C++ за начинаещи" и т.н. И всъщност ние сме отглеждани като споменатите по-горе тамагочита - лесна работа е, да е нахранено детето, да има достатъчно дрехи и пари, да му угаждаме на всяка прищявка, че поне да ни е спокойно. А и не е ли по-лесно да гледаш филма "Граф Монте Кристо", отколкото да прочетеш 1500 страници двутомна книга. И влизайки в училище ние се озоваваме в обстановката на неремонтирана от поне 20 години сграда, мизерни тоалетни, падаща дограма, разпадащи се чинове и забиващи компютри. Набиваме се в учители, които не искат да работят това, ние пък не искаме да учим това, дето те ни го преподават. И ето я картинка. И какъв ти стимул да се учи - у дома мама ще каже само едно "Браво!" и ще отиде да разбърка боба. Пък с тая стипендия, дето някой си я имат като дневни, е направо смешно.
Учителите и те какъв ти стимул за работа, освен пък като се види с какви идоти работят понякога е трагично.
Етикети: училищеученициродители
Статията е много интересна и се надявам, че всеки ще си спомни за времето, когато сме били ученици. Имаше и добри и лоши учители. Самият аз никога не съм искал да се занимавам с педагогика, защото никога не ми е било на сърце подобен род занимания. Веднъж обаче се наложи да замествам една колежка от групата ни, която замина за Франция и не се върна точно в далечната 1990 година, когато завършвах образованието си. Какво се оказа в края на учебната година, аз си тръгнах с купища цветя, а други "колеги" нямаха 1 цветенце. След мен имаше огромна тумба ученици, които ме изпращаха, за други не искаха даже и да се говори. Е, няколко месеца по-късно емигрирах в Белгия и сега си спомням с носталгия това време. Истината е, че светът се променя и с това и съвременният учител трябва да се промени. Според мен основното правило, което ме е водило винаги е, че трябва да бъдеш: първо приятел с другите, за да има разбирателство и приятелство от ответната страна. Така и направих, бях повече приятел с децата, отколкото да чувстват присъствието на "учителя". Предмета, който преподавах, не беше от любимите им - френски език, но в моите часове нямаше "бягства", нямаше ненаписано домашно. Децата се стараеха и сега години след това имам още мои ученици, които ми пишат, някои дори са завършили френска филология и то защо, защото съм "запалил" искрата към езика, неволно и истинско, а това се постига само чрез добро приятелство. Това е моята теория, поздравявам Милена още веднъж за чудесната статия! /Далеч съм от мисълта да си правя евтина реклама, тъй като доброжелатели веднага ще се намерят да ме "осъскат" за щяло и нещяло с елементарните и безмислени забележки/...
Много ценна статия. Поздравления!
Поздравления, отдавна не съм чел така интересна статия, и толкова добре описваща българското образование. Само не искам да забравяме, че на доста от учителите мястото им не е в училищата. Те не са подготвени за новото поколение и не го разбират. И няма как да му предадат знания.
Сигурно до края на живота си ще съм учител. Тази професия е и призвание, и съдба. Болно ми е, че стигнахме до тук. Голямата част от децата действително ходят в училище да си организират прекарване на времето по свой вкус. Малко са учителите, които овладяват децата в клас. Един млад и интелитентен човек не би останал днес в училище, защото там е почти като в пустиня - вървиш през жегата, потиш се, устата ти пресъхва от усилие да направиш нещо, а дори миражи не се явяват. Не ги съдя младите. Жал ми е за децата, че не виждам нищо в тяхното утре. Мисля, че основната вина в случая е на родителите. Но и слободията - криворазбраната свобода на демокрацията, така ярко демонстрирана от политиците ни, също повлия доста силно. Не може без правила - не сме стадо маймуни, нали? А отменихме, отрекохме, забравихме много от тях, нали? Е, сега берем плодовете на безхаберието. Да ни е честито!
http://www.bgreporter.com/index.php?n=read&id=10130
Коментари