На кого е това стихотворение
СМЪРТ
Излекуван съм от любов...
И това е толкова ясно!И светът е наколо нов…
И се чувствам почти прекрасно.
Не вървя по предишни следи
като старо завързано куче.
Дишам вече със пълни гърди
свободата, която получих.
Колко мъка до днес… И защо?
Цял живот... Ах, каква мелодрама!
Ореол над главата... А то
било глупава самоизмама.
Боже господи... Как съм живял
с тази толкова страшна зараза.
Тънка граница... Тъжен финал -
любовта се превръща в омраза.
Две три речи... Последен покров...
Яснота след безкрайното взиране...
Излекуван съм от любов
и съм вече готов за умиране.
И понеже ти отвори дума за Недялко Йорданов, аз искам да сложа тук няколко негови стихотворения, които много обичам.
HЯКОГА, HЯКОГА
Hякога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички,
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали ръсеха светли следи
златни квадратни невероятни изгряваха редом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи, мислещи само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта --
няма ни улички, няма ни думички,
няма я с нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого,
пак ще се влюбим, нали?
Hещо ще искаме, нещо ще чакаме
нещо в нас ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий, де е сега любовта?
Hякога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички,
спря ме веднъж любовта.
ПЕСНИЧКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена шапчица и вълк.
Напук на всички правила
той каза й: "Със мен ела!"
И тя повярва на вълкът,
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър -
тя - по-добра, той - по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена шапчице, здравей -
недей да плачеш ти, недей!
Къде си тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.
НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ
Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.
Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.
Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.
Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!
ОСТАРЯВАМЕ БАВНО...
Остаряваме бавно,
неусетно почти -
много видимо аз и
по невидимо ти.
Вече май наближавам
35,
а все още минавам
за един млад поет.
Едно старо момиче
почва в теб да личи
със опънати нерви,
с уморени очи.
Обяснима развръзка
и естествен процес.
Утре сутрин ще станат
синовете ни в 6.
Тоз обелил коляно,
оня пукнал глава -
викат, плачат, разпитват
за това и това.
И ни връзват жестоко
със желязно въже.
Хищни малки момчета,
страшни малки мъже.
Погледни ме, не гледай
все към тях, все към тях.
Ах, отдавна забравих
тази думичка: "Ах"!
Остави ги самички
тази вечер поне.
Ние имаме още
колене, рамене.
Ние имаме още,
свита в нас на кълбо,
една зла, упорита,
остаряла любов.
МЛАДОСТТА СИ ОТИВА
Младостта си отива и е ясно това
не от белите жички по мойта глава,
не от ситната мрежа край моите очи.
Младостта си отива, туй по всичко личи.
Всеки осем цигари съкращават със час
отредената възраст на всеки от нас,
ако пазя диета и спортувам през ден
ще се чувствам, разбира се сто на сто подмладен.
Младостта си отива, ала не от това
и каква съпротива да окажа, каква.
Младостта си отива, боже мой, не върви,
да нагазя отново посред морски треви,
да разтворя пак шепи и да видя във тях
как искри сред тревата златен лунния прах.
Младостта си отива преметнала сак,
в стари джинси обута до крайпътния знак.
С ръка неизменно в безпаричния джоб, хей, хей…
Младостта си отива на един автостоп, хей, хей…
Младостта си отива, ето хлопва врата
пред разумния довод за всички неща, за всички неща…
Младостта си отива, ах, как помня това,
уволнена си тръгва, но с горда глава,
с уста си подсвирква, не поглежда назад,
не и пука от нищо пред смълчания свят.
Младостта си отива и дори без тъга,
няма даже емоции накъде, докога.
Може би дотогава, докогато умрем,
младостта си отива не съвсем, не съвсем.
ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА
Любов необяснима, любов невероятна,
не пухкава и зрима, не топла и приятна,
не лека и минутна, от щастие обзета
край печката уютна до плюшени пердета.
Любов необяснима, рискована и тайна,
любов необходима, до болка всеотдайна,
без никакви облаги и ордени, и сметки,
изгаряна на клади, затваряна в решетки.
Любов необяснима, без думи и без звуци,
с разтворени зеници и стиснати юмруци -
от многото любови единствено възможна,
за да останем хора в епохата тревожна.
Любов необяснима, най-истинска и свята,
прониквай във главите, навлизай във сърцата,
когато те обстрелват със бомби и куршуми,
когато те замерват със камъни и думи.
Любов необяснима и винаги нелесна,
понякога горчива, но непременно честна,
убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш
във чистите сърца на внуците невръстни.
Любов необяснима, любов необяснима,
във всяка светла пролет, във всяка страшна зима,
ах, трябва да те има, да, трябва да те има,
любов необяснима, любов необяснима.
МОМЧЕТО, КОЕТО ГОВОРИ С МОРЕТО
Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство -
сърдечно и вечно море,
всичко отминава.
Ах, колко години, години, години,
години, години, море,
умряха безвъзвратно.
Къде са, кажи ни, кажи ни, кажи ни,
кажи ни, кажи ни, море,
искам ги обратно.
И ето че идвам при теб
толкова сам, толкова лош, толкова грешен.
И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.
Прекършени клонки и чифт панталонки
и кърпена ризка, море -
бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост, ни жажда за слава,
а порив за подвиг, море,
в мислите момчешки.
И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
Покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.
Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло,
като в огледало, море,
в тебе се оглежда.
Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство,
сърдечно и вечно море -
всичко отминава.
МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ
Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.
Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.
То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.
Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.
Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.
Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.
СЕМЕЕН СПОМЕН ЗА ПОМОРИЕ
На двайсет километра от Бургас
сияеше едно градче пред нас -
едно градче със себе си заето,
Поморие се казваше градчето,
което със дискретност всеотдайна
опазваше опасната ни тайна.
Там някъде край ресторанта скучен
паркирах мотопеда незаключен
и тръгвахме по улички домашни,
под слънчев смях и под смокини прашни,
вървяхме млади, влюбени, транзитни
край дворчета съвсем нелюбопитни.
Под нас любовно тръпнеше скалата -
целувка на морето и земята,
и слушах на сърцето си синкопа:
аз Пейо бях, а ти пък Калиопа...
Дали на сбърках или ти не сбърка,
но все по теб умът ми още хвърка.
Ти спиш сега, довършила прането.
На двайсет километра е градчето.
Със нокът спомен паметта ми драсва.
Отдавна мотопедът ми ръждясва.
И трябва да запалим с теб колата,
за да отидем двама при скалата.
Озаглавява го по същия начин. Ето го и него:
СМЪРТ 2
Когато свърши любовта…
Невероятно е , но свършва.
Дърво изгнило…Без листа.
И вятър, който го прекършва.
Когато свърши любовта…
Наистина… Но кой решава?
Внезапен мир… И пустота.
Душа, която оглушава…
Когато свърши любовта…
Абсурдно е… Боли… Олеква.
Почти на прага на смъртта…
Куршум… Как ехото отеква.
Когато свърши любовта…
Ах, боже господи… Не зная.
Къде е времето?.. Света?
В началото или във края…