Махнете вредните учители
Онези, които останат по призвание и кадърност, сами ще се отърват от безполезните си синдикати!
Лияна Панделиева в.Монитор
Учителите протестират въпреки вредата и заплахите, които понасят от своите синдикати.
Ако родителите разполагаха с достатъчно пари, щяха да пращат децата си само в частни училища, в които учителите да получават такива заплати, че дори и докато спят, да се образоват чрез слушалки за интерактивно учене, а редом с леглото си щяха да държат по един постоянно включен компютър, на който да се листват полезни образователни сайтове.
Да, но нашите учители са бедни, изоставащи, потиснати, смачкани в личен, в професионален и в образователен план. Отдавна образованието по всеки предмет е в пряка зависимост от ентусиазма за преподаване на индивидуалната личност, титулувана като "учител". От една страна са ентусиастите, които дават всичко от себе си и като локомотив теглят децата след себе си, от другата даскали, които мразят и живота, и професията си. Те са недоволни по дефиниция и повишаването на заплатите им не ги би превърнало нито в по-динамични, нито в по-кадърни, нито в по-напреднали.
Отблъскване
Една от най-сериозните причини, които правят училището нежелано и дори отблъскващо, е работата на преподаватели, които просто не са за там. Това са учители с ценз по документи, които обаче не отговарят на качествата за професията. Говорим за агресивни хора, които с невероятно удоволствие си отмъщават на деца, като ги нападат директно, пишат по-ниски оценки, предизвикват психическо напрежение или в ролята на класни ръководители просто нехаят за класа си. Сред вредните учители се срещат и такива, които са с медицински доказани психически отклонения, но все още не съществува законово основание, което да даде на директорите правото да ги уволни. Ако все пак го направят, учителят завежда дело и бива възстановен на работа. Дори в случаите, когато родителите на цели класове възроптават срещу преподавателите-терористи, те напускат едно училище и хоп с помощта на регионалния инспекторат постъпват в друго.
Оказва се, че за множество служби тестът за психическа пригодност е неразделна част от изискванията, а в същото време всеки ненормалник може да работи с деца години наред.
Нека допуснем, че учител по ключов предмет изпада в поредната си криза и отсъства от училище повече от един срок (няма причина да цитирам името на преподавателя и училището, където работи в моментите на просветление). На мястото на болния учител идва млад и добър преподавател, който свиква с гимназистите, наваксва с пропуснатия материал, стяга дисциплината. И тъкмо когато всички са доволни, когато работата спори, хоп завръща се лицето, което вече си пие редовно хапчетата и може да се очаква, че няма да изпадне в нервна криза насред час.
Ядът на децата към системата, която допуска подобно педагогическо недоразумение да им губи времето се прехвърля и към други учители.
Ами щом училището не знае как да се справи с неадекватен учител, защо учениците да проявяват търпение и разбиране?
И разривът е факт.
В множество анонимни проучвания на ученическото мнение, най-висока положителна оценка получават най-взискателните и безкомпромисни учители. И това е така, защото при тях правилата на играта са ясни.
Нищо странно няма във факта, че ученици от столична гимназия номинираха свой преподавател за класацията "Великите българи". Децата копнеят за учители-водачи.
Педагозите от такава класа обаче са пренебрежимо малко в българското училище.
Заплатите
Болезнена тема на целия ни преход, тя никога не срещна желание за разрешение не за промяна на размера є, а за цялостно изработване на стратегия за средното образование. Няма значение дали всички учители ще бъдат зарадвани с 50% или със 150% увеличение. Самата образователна система продължава да бъде тромава, неефективна, непълноценна. Липсата на външно оценяване знанията на учениците, липсата на класация на добрите училища, независимо от техния регион и област на преподаване, липсата на инвестиции в самите училища поставиха системата на началното и средното образование в нещо като кома.
40 хил. отпадащи ученици годишно според независимите доклади на международно представени у нас фондации говори за безсилието на министерства подред да овладеят най-важното за нацията ограмотяването.
На този фон учителските синдикати повтарят мантрата за повишение на заплатите. Именно те изиграват лошата услуга на преподавателите заинатяват се. "Или 100% увеличение, или стачка."
Този явен инат означава няколко неща. На първо място самите синдикати са наясно с бездействието си и се нуждаят от медиен шум, който да попълни поизтънелите папки с изрязани от вестниците медийни изяви. Лидерите им обаче дават еднотипни интервюта, в които няма градивност, а само ултимативност.
От друга учителите вече роптаят от 17-годишната безполезност на своите синдикати, чиито ръководители са се обградили със свои хора и обръчи от фирми, без да допринасят с нещо за редовните си членове. А членовете отделят ежемесечно за членски внос по 1% от чистото си месечно възнаграждение.
Стачките еднакво неефективни през годините
Какво се случи само през последните пет години на учителски синдикални действия? През март 2002 г. учители в Стара Загора издигнат глас срещу ниските си заплати и пишат на премиера Сакскобургготски. Тогава лидерът на КНСБ д-р Желязко Христов си хвърля вратовръзката си и обявява, че по този начин изразява недоволството си от реформите в образованието. А може просто да не си е харесвал връзката.
През май същата година Синдикатът на българските учители (СБУ) обявява, че е завел дело срещу МОН във Висшия административен съд срещу Програма за модернизация на образованието, подпомогната със заем от Световната банка. 17 хиляди учители трябвало да бъдат съкратени, а също и 500 училища, а 200 хил. ученици да останат на улицата.
До днес обаче продължава борбата ежегодно отпадащите деца да се връщат в класните стаи, а какво е станало с това дело не е известно. И тогава Янка Такева иска да вдигне стачка. Преподаватели настояват за увеличение на заплатите. След заплаха за палатков лагер пред президентството, се стигна се до протести с плакати пред него.
Синдикатите не постигат нищо по същество.
През 2004 г. нещата се повтарят с удивително сходство. Започва се през септември с регионален протест (този път в Добрич) за 20% повишение на заплатите. Следва заплаха за палатков лагер пред президентството. През ноември Такева обявява 90 хил. учители участвали в стачка, от МОН ги преброяват на 16 хил.
Драмата приключва с подписка в подкрепа на учителите.
През пролетта на 2005 г. СБУ иска 20% увеличение на заплатите и нови 35 хил. работни места. 2000 учители плашат с гладни стачки.
Драмата приключи с медийно отразяване кръвното на Янка Такева, на която гладуването поне видимо не се отрази изобщо.
През декември 2005 следва поредна заплаха за ефективни стачни действия.
Протестът през юни на 2007г. ще запомним с ефектното масово писане на шестици във Френската гимназия. На среща с колектива на школото министър Вълчев обясни следното: "Много ни се иска да увеличим заплатите със 100%, но като начало не бихме могли с повече от 50%. Тъй като обаче от началото на новата финансова година всички ведомства ще участват солидарно в инфраструктурни проекти, част от бюджетът ни ще отиде по това перо. Затова можем да предложим реално 5-процентно увеличение."
В крайна сметка или учителските синдикати непрекъснато попадат на уникално твърди и несговорчиви правителства или синдикалната им дейност е изключително безплодна.
Но протестите през настоящата есен тръгнаха по обратен ред недоволстват учителите, а синдикатите напористо опитват да се прикачат към преподавателския бунт.
През всичките години на протести, синдикатите нито веднъж не поставят въпроса за качеството на преподавателите, нито за методите на преподаване и осъвременяването на системата (това е различно от искането да се сложат компютри в училищата). СБУ протестира "на кило" срещу съкращенията. Нито концепция, нито дори анализ на проблемите в образованието не са предложени от кой да е учителски синдикат. За сметка на това СБУ измисли наказателна мярка срещу самостоятелно мислещите учители който не е подкрепил стачката да не получи никакво увеличение на заплатите.
Как учителските синдикати биха наложили подобна мярка не е ясно и на тях самите.
Родителски протест?
Факт е, че българското училище се нуждае от толкова съкращения, колкото ще гарантират отстраняването на неефективните педагози. Нито децата, нито родителите са идиоти, които безропотно да се съгласяват с учителския терор, а често и с разнообразните форми на изнудване.
Училищната подготовка трябва да бъде достатъчна да се кандидатства за кое да е следващо образователно ниво. Факт е, че това не се случва. И причината е веднъж в архаичната образователна система и втори път в преподавателите, които са твърде назад в системите за обучение.
Проблемът в образованието е значително по-дълбок, но засега още никой не се е заел да организира истински потърпевшите родителите. След серията учителски протести, в които се чуват само вопли за заплати е време родителството да изреве и да престане да пуска децата на училище. Защото като отделим преброимите на пръсти елитни гимназии (в които също са се окопали и не малък брой вредни и негодни за качествена работа преподаватели), всички ние сме заобиколени от образователна скръб.
Повече от педагозите право на протест имат учениците и техните родители. И ако това се случи, ще се окаже, че от наличните учители поне 1/3 трябва да си тръгнат поради несправяне с работата, поради грубо отношение, поради недостатъчен професионализъм, та дори и поради откровена глупост.
В драмата с училищните заплати никой не се сети да говори за огромните нужди на учениците, които вече презират системата на образованието. Там, където се постигат резултати, те са лично постижение на героични и отдадени на професията педагози.
Говорейки за промяна в образованието, по западен маниер бе решено учениците с интелектуален дефицит да влязат в класните стаи при всички останали деца. Само дето още не са набавени достатъчен брой ресурсни учители. За сметка на това вредни преподаватели буквално принуждават родителите на изоставащи деца да ги махнат от избраното школото. Наказания за такива учители не се случват.
Какво ще стане с училището, като всички искани пари отидат за заплати? То ще продължи да е все така безперспективно и изоставащо. И затова успоредно с построяването на съвременна образователна система е време да си тръгнат вредните учители.
Само че в другите професии заплащането е диференцирано, а в частния сектор е, наистина, много диференцирано: за една и съща работа може да получаваш и мизерно, и солидно заплащане, в зависимост от това, как я вършиш.
Та май всичко опира до това, с какъв аршин трябва да се мери в образованието, и възможно ли е да има обективна преценка от училищното ръководство, или ще тържествува принципът на "нашите хора".
Колкото до синдикатите, г-жа Янка Такева предизвиква у мен изумление, и недоумявам защо точно тя е тази, която брани интересите на учителите.
Започва да става все по-тъжно и безизходно.Родителите може би наистина трябва да изразят отношението си ,колкото и неудобно да се струва то на някого!!!
И аз мисля, че се въртим в омагьосан кръг на празнословия, празнообещания и празнорешения. Това обаче не е повод за отчаяние. Резултатите от труда ни се виждат след години, когато учениците ни се реализират. Това никой не отчита, но пък мен ме радва, когато идват, споделят и уважението им е явно.
Не унивай, dorodtea, нали знаеш :" Щом нещо не ни убива, то ни прави по-силни."
Че синдикатите тръгнаха след учителите с идеята да оглавят и озаптят процесите е очевадно. По-важният въпрос е на коя страна са МС и МОН.
Частни училища има от години, не виждам отлив от държавните към частните училища, напротив - частни училища изнемогват и фалират. Остават училища, в които децата плащат дебели такси, за да са с хора от своята черга, евентуално при тях е възможно учебният процес да бъде по-качествен, възможно е обаче просто да се продават дипломи на неудачници, които не са пробили никъде другаде.
За мен днешните родители лишават децата си от съвременно образование. Те трябваше да са първите, които да скочат - "Преди да има пари за Ирак, Афганистан, армията, полицията, трябва да има пари за образованието на нашите деца. Но те не го казват. Няма да излязат да протестират. Те и да гласуват не ходят.
В една такава ситуация вдигането на заплатите със 100%, което все пак ги оставя далеч назад в сравнение със страните в ЕС и дори в региона, само вдига мизата и принуждава министерството да работи по-ефективно и да провежда по-бързо пословичните си "реформи". Като запазва и социалния мир.
Стачката на учителите отдавна прехвърли браншовите си измерения и стана политически проблем с това, че МС се подиграва с гилдията, обяснява им как 10% увеличение от 1.01 се равняват на 52%. Увеличение за 2 години с 30% при база мизерни 250-300 лева се представя като изпреварващо инфлацията. Да, ама коя инфлация, тази на НСИ или реалната, която усещаме всеки ден в магазина?
Че ще има някаква стачка и някакви преговори и някакви резултати е ясно, въпросът е как това политическо ръководство ще продължи да работи и да постига успехи със същите тия учители и защо министри и премиер залагат политическото бъдеще - своето и на партиите си, за такъв дребен и решим социален проблем, за който са достатъчни 300-400 милиона. Или прекалено много си вярват, или смятат, че така и така всичко е загубено.
Опитваме се да вярвам,че нещо ще се промени към по-добро,но кога..............???
Понеже съм съгласен с Имхотеп, ви пускам друга - много по-издържана идейно и логически - статия.
Без свобода няма образование
Ангел ГРЪНЧАРОВ, в. "Про и анти" от 14-20 септември 2007 г.
За живота учим, не за училището - това са думи на великия Сенека, които ни казват една позабравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите (за образователната институция да не говорим), разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на ученето “като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.
Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък даже не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро, след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето; че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да бъде даже вредна за младежите. Води се тиха, но не по-малко изтощителна война, между ученици и учители, в която учителите се мъчат все пак нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и другите не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, поначало си е “кауза пердута” и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.
В огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че е просто безсмислен. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до “програма-минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.
Искам да кажа, че младите всъщност са твърде прави: това е техният интуитивен протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща. Една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието поначало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот - и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.
Там, където властва системата, оттам животът е прокуден (по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата. Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията - както искат да ни го внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”! - да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават така арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така жестока, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.
У нас вече второ десетилетие се говори за реформиране на онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да… “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н. Всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, който всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учтелите-възпитатели и, разбира се, учениците. Ето защо всъщност цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално, а тя се провали и разпра по всички шевове и защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация. На чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.
А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до едно най-първо условие на всичко останало: иска се свобода. Свобода на всички в тази т.нар. сфера на образованието, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е най-интимната сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за да покълват, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсте свободната, пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.
А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода, която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон- Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, които общността с право презира, защото са позволили така да бъдат унижавани. Разбира се, за да са в тази ситуация, вина имат и те самите - защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите “анархично настроени” ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната безжизнена и бюрократична система, в която са поставени. В нашите училища ще може да се внесе живот и вдъхновеност само ако по-скоро си пробие път съзнанието, че без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадеждна.
Някои хора разбират свободата не като крила, а като начин да направиш нещо по най-бързия и мързелив начин.
Това, от което се нуждаят децата, е натрупан положителен обществен опит, че да се учи е ценно, печели ти веднъж място в обществото и втори път спокойствие, сигурност, благоденствие.
При напълно разрушени баланси в заплащането на отделните гилдии и чалгаджийско-кючекчийска ценностна система, с какви нерви искаме това изтормозено дете да учи 17 години? Точно криворазбраният свободен избор и безсилието на родителите го изкарва от стереотипа на успешно развиващ се човек и го захвърля на улицата да се оправя с андрешковска хитрост и хамалогия. 5 гимназиални години се прави на гостенин, цъка из нета за готови реферати, пише пищови, ксерокопира и преписва без да прочете и осмисли, като завърши 12 клас, после идва на 15 септември, увесил нос, че не е приет там, където е искал, или въобще не е приет никъде... Но годините са изгубени.
Свободата на малките е глупава, наивна, нерационална даже повече от нашата и не съм съгласен, че трябва да се поощрява. Много гении са блеснали точно в детските си години и са задминали възпитателите и родителите си, но не бива да забравяме бича над пианото.
В нашето общество липсва страшният образ на социалните, които ги гледаме как при първия проблем започват много сериозен тормоз върху родителите. При нас първо не могат да се обхванат циганите с подобна организация, второ нашите работят по-скоро на бюро и трето само си броят дните до пенсия.
Свобода ли? Здрав контрол! Аман от акълии, няма кой да бачка!
За даровити и мотивирани деца въпросът е спорен. От една страна пътеките, които сам си открил, помниш завинаги, от друга страна, защо да преоткриваме с много проби и грешки път, по който са вървяли стотици и хиляди преди нас, като има готова карта и план за действие. Доста от науките и занаятите изискват определена технология и алгоритъм и минимум свобода.
По-скоро най-важното нещо, на което трябва да научим децата, е трудолюбие и радост от живота и общуването с хората.