Какво да правим оттук нататък, колеги?

Скъпи колеги,
Преди около един век един дребен на физически, но едър на умствен ръст човек зададе в Русия подобен въпрос "Какво да се прави?" в една почти патова политическа ситуация. Днес малцина помнят подробностите около личността на Ленин. Защото или достатъчно са "преяждали" от тоталитарната демагогия, която го превъзнасяше и всъщност представяше като един самодоволен глупак, или са подведени от "демократичната" демагогия, която го представя единствено като "диктатор".
Владимир Улянов Ленин стана олицетворение на "родител на тоталитаризма" за онези, които не са чели внимателно посланията му от "първа ръка". Защото ако бяха ги чели, щяха да направят разлика между борба за справедливост и борба за власт. Та честният читател (а не подведеният) е онзи, който сам си съставя мнение като се осведомява сам. Четейки "Какво да се прави?" на гениалния политически стратег и тактик Ленин, всеки от нас може да се научи на поне едно нещо: да различава отделното сражение от цялата борба.
Както и да различава средствата и целите на борбата. Мнозина днес упрекват Ленин, че бил "оправдавал" средствата заради целите. Може би имат някакви основания. Но малцина могат да го критикуват истински: най-добрата критика е да направиш същото нещо по по-добър начин! Единствения пример, за който се сещам като за по-добър в определени отношения в областта на политическата борба е този на Махатма Ганди.
Ние, скъпи колеги, поведохме борба за справедливост. Поне аз усетих така нещата. А не борба за власт. Стачката ни беше едно средство за постигане на справедливост. Но самата стачка не ни е самоцел. Ние не проляхме нито една капка кръв и в това отношение надминахме опита на Ленин и се доближихме до опита на Ганди. Ние поставихме в основата на своето самоуважение НЕПОДЧИНЕНИЕТО и НЕНАСИЛИЕТО. И двете начала са издигнати от Ганди като ръководни в борбата на Индия за национално освобождение от Британската имперска власт. И през 1947 г. Индия ознаменува своята национална свобода!
Нашата борба, скъпи колеги, не е борба само за по-добро материално състояние - без което, разбира се, е немислимо не само нашето съществуване като физически същества, но и нашето полезно отдаване в училище на децата български. Това по-голямата част от народа го разбра, независимо от информационния монопол, който упражнява властта.
Борбата ни е поведена с чисти помисли от самите нас в много посоки и тук трябва много добре да направим едно особено разграничаване: онзи, който е мислил само за пари или само за политически игри, нека на неговата съвест лежи тежестта за тази грешка. Но и той е човек, скъпи колеги. Мохандас Карамчанд Ганди (наречен "Голяма Душа" , "Махатма") ни завеща един пример, от който можем да вземем много повече, отколкото от примера на Ленин.
Ленин беше гениален и прозорлив политик, но беше лишен от духовността. Той безпогрешно водеше към тактическа победа своята партия, но не разбираше духовното начало: "Когато победиш един противник, ти губиш един възможен приятел." Стратегията се съобразява с целта, а тактиката - със средствата. А стратегията на Ленин беше подчинена на тактиката му и затова идейната му програма попадна в капана на войната. Ленин стана жертва на "Разделяй и Владей" в най-прекия смисъл на думата: "отлъчени" от самия него "социалисти-революционери" го простреляха и до края на дните си той лежа полупарализиран. Не ни трябва стратегия, която има тактически измерения, колеги!
Трябва ни отлична тактика, която се ръководи от духовна стратегия!
Това Ганди отлично го осъзнаваше и не допусна нито веднъж в своята дейност отстъпление от това начало.  Сатиаграха и ахимса: борба за истинатата и ненасилието бяха двете ръководни начала на Ганди.
Чака ни много работа, скъпи колеги, ако искаме да постигнем целите си.
Според мен, е несериозно да губим времето си в обвинения към Янка Такева, Константин Тренчев, Желязко Христов и други хора. Така откриваме нови "фронтове" и губим сили. Не ни трябват нови и нови "опоненти". Трябват ни съюзници - от тях имаме нужда. Ако сме истински осъзнати - тоест не забравяме ясните си цели, - ще намерим такива чисти средства, чрез които ще постигнем целите си. Но да се вайкаме, че при първото сражение не сме постигнали успех, това, според мен, означава, че не разбираме добре същността на своята борба.
Ако целта на борбата ни е да спасим бъдещето на България, то нищо не сме загубили от досегашната си стачка. Напротив, спечелихме много. И трябва да използваме спечеленото умно. А не да го пропилеем чрез вайкане и взаимни обвинения. Ако целта ни е да вземем няколко гроша на момента, то тогава сме играли според свирката на властимащите. И с нищо не сме по-добри от тях.
Мисля, че никой от нас няма право да обвинява ръководствата на националните синдикални централи, защото никой от нас не е работил в тях и не знае как се работи там. Най-лесно е да се разграничим по лошия начин: те са "мръсниците, предателите", а ние сме "невинните, жертвите". Такова разграничание прави многократно Ленин.
Мисля, че има добър начин за разграничаване и Махатма Ганди ни го е показал: "единствените ни врагове са собствените ни страхове и само от тях трябва да се разграничим". От какво ни е страх, колеги? От това, че нищо не сме постигнали ли? А това истина ли е?
Или ни е страх от реакцията на публиката? А тя променена ли е съществено в сравнение с миналите 60 години? Появи се известно "жужене", но това истинска промяна ли е, та да има за какво да се тревожим, че можем да го "загубим"?
Или ни е страх от бъдещето? Но ако се откажем от мечтите си, само тогава можем да се страхуваме за бъдещето? Ние замечтахме за по-добра България! За по-добър живот за всички българи, колеги! Замечтахме за по-добро общуване между нас и всички останали! И който ни обвинява, че сме били егоисти, значи има проблеми със слуха. Ние защо да се самообвиняваме?
Или ни е страх, че няма да ни стигне издръжливост? Ами че тогава не бива да разграничаваме борбата от сражението и да вдигаме бели знамена и да се обявяваме за "победени"? Аз не се мисля за победен! А вие?
Или ни е страх, че ни липсва ум, дълбочина, оптимизъм, гъвкавост, човеколюбие, родолюбие, общителност, решителност, съчувствие, чувство за единство, организираност, добра подготовка?
Нека разграничим вродените ни качества от онези, които трябва сами да развиваме: като стачници ние допуснахме много грешки, според мен. Но като човешки същества - не! Призовахме ли към омраза? Не. Призовахме ли към разрушение. Не. Но не успяхме да влезем в стачката подготвени: мисля, че трябва да го признаем най-вече на самите себе си.
И от този момент да започнем да работим за следващото "сражение". Четох обвинения за "военния" ми език, който нямал нищо сродно с духовността. Но питам "обвинителите": "Когато светлината идва, за измести мрака, нима това не е сражение между Истината и Лъжата? И кой ще чуе една хилава, шептяща Истина? Кой ще чуе слабата Истина?"
Скъпи колеги, сами сме отговорни за това, което става с нашата стачка.
Предлагам да не търсим виновни, а отговор на въпроса "Какво да правим оттук нататък?" Ленин все пак не е за изхвърляне напълно:):)
Първо, предлагам да мислим за един бъдещ Национален конгрес на българските учители, на който всяко училище да изпрати свои представители не по синдикален, а по личностно-общностен признак: да дойде личността, която най-вярно ще изрази интереса и възгледите на общността. На този не синдикален Конгрес да обсъдим миналото, настоящето и бъдещето на българското училище. Битието на нас, учителите, на учениците и на родителите. Както и взаимодействието си с Държавата.
Да помислим за Програма на конгреса, за място, за брой на участниците, за цени на залата, за събиране на пари за тази цел, за пътни на участниците, за размножаване на материалите, които участниците ще донесат, за създаване на база данни за взаимен обмен на информация.
Второ, предлагам да мислим за създаването на наша - неправителствена, - база от данни с електронните адреси на българските учители, които ползват Интернет и се включиха в тази ни стачка. Училище по училище, град по град, село по село, община по община, област по област, така цялата страна ще покрием постепенно и ще създадем взаимна връзка, която ще "обезглави" информационния монопол, който има властта над нас. На първо време ще подобрим общуването помежду си, а сетне - и с целия ни народ.
Трето, предлагам да мислим за поуките от тази ни стачка, която не е приключила, но вече достатъчно ни показа: причини за стачката, подготовка (ако е имало такава изобщо), цели, започване, включване, участие, ръководене, съюзници (ако е мало такива), трудности, противници, резултати, последици, поуки... Предлагам да създадем такава рубрика, където да хармонизираме своите размисли, за да можем да преминем към "колективно мислене". Като създадем ясен и точен образ на тази ни стачка, ще можем да изградим след това и светъл и непобедим образ на следващата ни фаза от борбата. Дали ще е стачка или нещо друго, ще го осъзнаем ние сами колективно.
Четвърто, предлагам да помислим за необходимостта от много бързо усвояване на неподчинението и ненасилието, защото властта е уплашена и се готви да ни отмъщава чрез командни методи: ще ни нарежда господин Вълчев да работим и в събота, и в неделя, и през ваканциите. Предлагам да откажем всички вкупом. Навремето имаше есенни бригади по месец и половина и не сме ги "отучвали". Навремето е имало и войни и децата, и учителите не са "отучвали" времето на бомбардировките. Предлагам да се погрижим много бързо за твърд и един отговор на това "отмъщение", което правителството чрез Вълчев ни готви: "Щом не слушкате, сега ще видите!"
Предлагам да се обърнем към сега съществуващите синдикати (добри или лоши, засега други нямаме) за законова защита от този робски труд, който Вълчев замисля да ни стовари! Нека все пак бъдем благодарни на синдикатите за започнатата борба - това, че не я довършиха е и наша отговорност, защото сме ги търпели досега такива, каквито са. От нас зависи да им помогнем да се променят. Или в ръководствата си, или изцяло. Но сега, според мен, трябва да си сътрудничим с тях. За общото ни добро е.

Имам и други предложения, но засега толкова.
Какво мислите по горенаписаното? Моля ви, нека не започваме спорове, а да мислим положително: за мен най-добрата критика е по-доброто предложение!

С обич към всички вас,
Росен Ангелов от ЕГ - Благоевград