Есето
Болестта като път
Красива мисъл. Окуражаваща.
В живота не ни е дадено пълно щастие. Нашият земен път не е равен, почистен от камъни и тръни. Вървейки по него, ние се спъваме, падаме и ставаме, и така се развиваме, и продължаваме напред.
Винаги, във всяко нещо, което правим, ние преминаваме през моменти на криза.
Отношенията между двама влюбени задължително "преболедуват" - и не винаги "преживяват".
Премествайки се на ново място, на нас ни е тежко, ние боледуваме за старата си среда, за познатите лица, за подкрепата на близките.
В нашата работа понякога има моменти, когато всичко изглежда безднадеждно, когато се налага да вземем тежки решения и точно в тези моменти ние имаме шанса да ориентираме своя компас отново в правилната посока - към красивата звезда, която ни направлява.
Кризите са тези моменти, когато хората виждат собственото си несъответствие към обстоятелствата, премислят живота си, връзките си, собствените си ценности и начини на действие. В кризисните моменти се нагаждаме към предизвикателствата. И ако ги нямаше тези тежки, болестни моменти, може би щяхме да тънем в блатото на безвремието и най-накрая - да пътънем в него.
Всеки болестен процес в тялото е само символична преработка на един човешки проблем.
Чудя се, защо ли тази формулировка събужда такава съпротива у мен? С какво толкова се отличава от предишната?
Нека първо определим какво е символ. Според речника на Ожегов (съжалявам, нямам друг, но мисля, че определението е добро) символ е това, което служи за условен знак за някакво понятие, обикновено отвлечено. Например: гълъбът е символ на мира, брачната халка е символ на вярност.
Когато човек е болен, има някаква несвместимост на възможностите на органзма да се справят веднага (а може би и изобщо) с някакъв чисто физически проблем. Било то вирус, шипове, раничка в стомаха. Може възрастта да е предизвикала физическия проблем, органите все пак се износват: няма начин единият ден да си млад и здрав, а на следващия ден да си на сто години, слаб и безсилен, и да умреш. Има си един преходен период, в който процесите се развиват постепенно и логично, и водят до въпросния край. Може проблемът да е генетичен: как така става, че ти и майка ти боледувате от едно и също? Този генетичен проблем, тази генетична слабост избива неумолимо в някакъв момент.
Въпросът е защо точно днес и точно ти се разболяваш от това. Генетичния проблем, или вирусът, или дразнителите ги е имало и вчера. Може би сега организмът ти е ослабен. Стрес, разочарования, но и лошо хранене, и нездравословна среда за живот. Например с шиповете можеш да си живееш безпроблемно, ако спазваш добър режим на движение. Тоест, проблемът, който предизвква слабостта на организма и го прави податлив, може да е от всякакво естество: физическо, психическо, вътрешно на организма, външно. Боледувайки, човек преодолява повече или по-малко успешно въпросния проблем.
Нека да се върнем към темата: "Всеки болестен процес в тялото е само символична преработка на един човешки проблем."
Да, болестният процес в тялото е реакция на човешки проблем.
Но защо "само символична"?
Какво може да се има предвид под "символична преработка"? Излиза, че болестният процес в тялото само символизира решаването на нещо друго, несвързано с болестния процес.
Не мога да се съглася, че болестта е "само символично" решаване на каквото и да било. Тя изобщо не е символична, а съвсем реална преработка на проблем. Да, някой може да ползва болестта на тялото като символ, за да изясни някаква своя мисъл - например, мисълта "Болестта като път". Но тя не е "само" символ, и всеки боледуващ е изпитал далеч несимволичните й прояви.
Следователно, в тезата не съм съгласна с думите "всеки", "само" "символична".
Красива мисъл. Окуражаваща.
В живота не ни е дадено пълно щастие. Нашият земен път не е равен, почистен от камъни и тръни. Вървейки по него, ние се спъваме, падаме и ставаме, и така се развиваме, и продължаваме напред.
Винаги, във всяко нещо, което правим, ние преминаваме през моменти на криза.
Отношенията между двама влюбени задължително "преболедуват" - и не винаги "преживяват".
Премествайки се на ново място, на нас ни е тежко, ние боледуваме за старата си среда, за познатите лица, за подкрепата на близките.
В нашата работа понякога има моменти, когато всичко изглежда безднадеждно, когато се налага да вземем тежки решения и точно в тези моменти ние имаме шанса да ориентираме своя компас отново в правилната посока - към красивата звезда, която ни направлява.
Кризите са тези моменти, когато хората виждат собственото си несъответствие към обстоятелствата, премислят живота си, връзките си, собствените си ценности и начини на действие. В кризисните моменти се нагаждаме към предизвикателствата. И ако ги нямаше тези тежки, болестни моменти, може би щяхме да тънем в блатото на безвремието и най-накрая - да пътънем в него.
Всеки болестен процес в тялото е само символична преработка на един човешки проблем.
Чудя се, защо ли тази формулировка събужда такава съпротива у мен? С какво толкова се отличава от предишната?
Нека първо определим какво е символ. Според речника на Ожегов (съжалявам, нямам друг, но мисля, че определението е добро) символ е това, което служи за условен знак за някакво понятие, обикновено отвлечено. Например: гълъбът е символ на мира, брачната халка е символ на вярност.
Когато човек е болен, има някаква несвместимост на възможностите на органзма да се справят веднага (а може би и изобщо) с някакъв чисто физически проблем. Било то вирус, шипове, раничка в стомаха. Може възрастта да е предизвикала физическия проблем, органите все пак се износват: няма начин единият ден да си млад и здрав, а на следващия ден да си на сто години, слаб и безсилен, и да умреш. Има си един преходен период, в който процесите се развиват постепенно и логично, и водят до въпросния край. Може проблемът да е генетичен: как така става, че ти и майка ти боледувате от едно и също? Този генетичен проблем, тази генетична слабост избива неумолимо в някакъв момент.
Въпросът е защо точно днес и точно ти се разболяваш от това. Генетичния проблем, или вирусът, или дразнителите ги е имало и вчера. Може би сега организмът ти е ослабен. Стрес, разочарования, но и лошо хранене, и нездравословна среда за живот. Например с шиповете можеш да си живееш безпроблемно, ако спазваш добър режим на движение. Тоест, проблемът, който предизвква слабостта на организма и го прави податлив, може да е от всякакво естество: физическо, психическо, вътрешно на организма, външно. Боледувайки, човек преодолява повече или по-малко успешно въпросния проблем.
Нека да се върнем към темата: "Всеки болестен процес в тялото е само символична преработка на един човешки проблем."
Да, болестният процес в тялото е реакция на човешки проблем.
Но защо "само символична"?
Какво може да се има предвид под "символична преработка"? Излиза, че болестният процес в тялото само символизира решаването на нещо друго, несвързано с болестния процес.
Не мога да се съглася, че болестта е "само символично" решаване на каквото и да било. Тя изобщо не е символична, а съвсем реална преработка на проблем. Да, някой може да ползва болестта на тялото като символ, за да изясни някаква своя мисъл - например, мисълта "Болестта като път". Но тя не е "само" символ, и всеки боледуващ е изпитал далеч несимволичните й прояви.
Следователно, в тезата не съм съгласна с думите "всеки", "само" "символична".
За "всеки" лично аз държа - което може да се оборва, естествено.
Със "символично" имам предвид знаково - доколкото всеки орган или система от тялото е свързан по определе начин с нашите духовни и морални нагласи съм света и към себе си и в този смисъл ги отразява.
Засега толкоз. Не знам как да променя тезата тъй, че "само" да отпадне.
И ако ги нямаше тези тежки, болестни моменти, може би щяхме да тънем в блатото на безвремието и най-накрая - да потънем в него.
И, според мен, оттук идва изводът е, че тези болести са ни необходими така, както е нужно злото, за да можем да различим и оценим доброто.
Нели, ти казваш, че остаряването и съответно изхабяването на организма е причината ние, човеците, да увеличим броя на физическите си страдания. Но дали наистина възрастта е виновна за това, или вината е в самите нас и ние понасяме възмездие заради натрупаните грехове, грешки, създадени проблеми, с които сами сме програмирали бъдещето си?
Математически погледнато по-младите хора имат по-малко жизнен опит и съответно те са допуснали по-малко грешки от възрастните. Това обяснява защо в повечето случаи те са по-здрави, жизнени и силни физически. И обратното – при по-старите хора болежките са повече и по-тежки, защото те са живели по-дълго на този свят и имат повече събран житейски материал като основание да страдат и боледуват.
По въпроса със „символичната преработка” се сещам за впечатляващата история на един известен френски колоездачЛанс Армстронг, който се разболява тежко от рак, но той не се отказва от спорта и в крайна сметка успява да се излекува.
Ето какво пише в-к „Новинар” по този въпрос:
"Датата на повторното раждане за Ланс е 10 февруари 1996 г., когато научава диагнозата си рак на тестисите с разсейки в белия дроб и мозъка. Три години по-късно той успява да пребори болестта и да спечели първата от седемте си титли във Франция. Победа, която го прави месия за мнозина. Борбата с рака той приема като основна мисия в живота си. "Когато се излекува, лекарите му казаха, че е длъжен да сподели опита си с тези, които са нямали неговия късмет. Оттогава той стана друг човек и пое отговорността", разяснява съветникът му Джим Ошовиц. "Ние знаем как да тренираме и да се подготвим за Тура. Ако спечелим - това е успех. С рака обаче е съвсем различно. Това е различна борба, не е нещо, което продължава три седмици. По пътя ще има победи и загуби. Ще има оцелели и такива, които няма да се справят. Моята цел и отговорност е да съм сигурен, че няма да забравим колко опустошителна е болестта.”
Мисля си дали лечението наАрмстронгвсъщност не се е състояло в намирането на отговора на някакъв негов човешки проблем и по тази причина болестта, като нещо символично, да си е заминала така, както се е появила.
Нели, като твой читател искам да ти кажа, че есето ти е написано чудесно и много вълнуващо. Поздравления!
Имаше една приказка – какъвто и да е въпросът – любовта е отговорът.
Адаптирани цитати от книгата от БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ – Кибеа, 1998:
Ракът е перверзна любов:
Любовта преодолява всички граници и пречки – раковата клетка също.
Любовта е единение с всичко, тя се разпростира върху всичко – раковата клека се държи по същия начин.
Любовта не се страхува дори от смъртта, защото любовта е живот – раковата клетка си представя същото, изяждайки своята хранителна среда - човека.
Който не съумява да изживее истинска любов в съзнанието си, грози го опасността любовта му да затъне в телесността и там да търси проявление като рак.
Ракът е любов на погрешна плоскост. Съвършенство и единение са възможни само в съзнанието, но не и вътре в материята, защото материята е само сянката на духа. Вътре в преходния свят на тленното човек не може да извършва онова, което принадлежи на непреходното – единение, сливане, съвършенство.
Ракът е симптомът на криворазбраната любов. Ракът се стряска само пред истинската любов. Символ на истинската любов е сърцето. Сърцето е единственият орган, който не може да бъде победен от рака.
И за Куиновото попадение - младите като "sinless" - ненатрупали прегрешения (поради технологична липса на време; ето защо винаги мъничко се притесняваме като гледаме някое дете как надраства връстниците си и постига гениални резултати за никакво време - то просто трупа повече карма от нормалното).
Ха! Невероятна аналогия е намерена между криворазбраната, обсебващата и егоистична любов и ракът!
Това е наистина един нестандартен поглед върху въпроса, който ни навежда на много размисли. Изводът е, че ракът се отдръпва и бяга, само когато срещне истинската любов, струяща от сърцето. Не ми е минавало през ума, че този орган – сърцето, не може да заболее от рак… 
Отново се замислям за това, че някои символи си имат напълно реална основа…