Разговор за политиката на Министерството на образованието 

Политиката на Министерството на образованието в средното училище е настоятелна: STEM образованието[1] срещу studia humanitatis[2]. До какво може да доведе това противопоставяне, когато става дума за личности, които все още са в процес на изграждане?

Понеже неотдавна влязохме в новата учебна година, ще ми се да започна с оптимистичен отговор на въпроса. Ако става дума не за противопоставяне, а за насърчаване на образованието в областта на т.нар. STEM, не за сметка за това в хуманитарната и социалната сфери, то тази политика би могла да даде добър резултат и да спомогне за израстването на повече млади бъдещи професионалисти, от каквито имаме и ще имаме все по-голяма нужда.

В рамките на един песимистичен сценарий, от друга страна, въпросната политика действително би могла да се разглежда като противопоставяне. Смятам, че това няма да доведе до нещо добро по няколко причини. Най-напред, вдъхновяването на един бъдещ млад професионалист не може да се случи по изкуствен път – чрез задаване на външен, изкуствен приоритет на STEM образователни центрове за сметка на такива в хуманитарната сфера. В идеалния случай би следвало да се радваме на еднакво благосклонна среда и в двете направления, в която среда, на свой ред, децата да се вдъхновяват и развиват свободно. (Казвам това с голяма доза сантимент към собствените си ученически години, в които начинаещите математици и хуманитари имахме прекрасен избор от места, в които да се обучаваме и да израстваме.) На второ място, трябва да се помни, че в хуманитарната и социалната сфера (както и в сферата на изкуствата!) ние имаме изключителни постижения, дори частичната загуба на които би била същинско престъпление. Никога няма да се уморя да преразказвам една показателна случка отпреди повече от десет години, когато имах шанса да прекарам една фантастична година в Оксфордския университет. Когато за първи път влязох в кабинета на вицепровоста на моя колеж-домакин, проф. Дейвид Чарлз, той ме поздрави и попита: „В София имате добра класическа гимназия, нея ли сте завършили?“. Това беше буквално първият въпрос на първата ни среща и смятам, че той е добро свидетелство за богатствата, които имаме у нас, част от които сме загубили или сме на път да загубим, но съхраняването и умножаването на които е наш дълг. На трето място, боя се, че фаворизирането на STEM образованието води (поне отчасти и според мен) до нещо крайно несимпатично: до свеждане на образованието само до професионален вход, до „трейнинг“ за бъдеща работа, единствено до занаят за прехрана и стопански просперитет.

Знаем, че смисълът на studia humanitatis е бил не в овладяването на професия, а в това да направиш себе си по-добър човек. Защо е нужно изобщо развитието на технологично-инженерното начало да изключва изследването на човешката същност?

Ами там е работата, че това изобщо не е нужно. В технологичния свят също работят хора и ако тези хора са добри хора, то и технологичният свят ще бъде по-добър свят. Следният пример е може би твърде елементарен, но защо пък не: струва ми се, че именно поради това значението на т.нар. soft skills в съвременната професионална и бизнес култура нараства толкова осезаемо.

Славейков-син учи в Германия. Пословичен е спорът му с Вазов за българското: възрожденските пориви у Вазов не са съвсем съвместими с желанието на Пенчо Славейков да открие човека у българина. Разделено ли е обществото ни днес от каузата „родолюбие“?

От каузата – надявам се не, но от различните разбирания за тази кауза – определено да (а вероятно подобен е случаят и с Вазов и Славейков). Затова според мен е редно най-напред да определим точно смисъла, който влагаме в думата „родолюбие“. Ако то например се свежда до някаква форма на бранничество или различни форми на фобия от чужди работи, то аз никога не бих могъл да смятам себе си за „родолюбец“. Не смятам, че родолюбието може да се преживява агресивно – напротив, убеден съм, че ключовият елемент в тази сложна дума е вторият – „любов“; а това означава: любов към живота на собственото жизнено и културно място на човека, но и любов към отварянето и дружелюбното съжителство на това жизнено и културно място в цялостната екосистема на многобройни други такива жизнени и културни места.

Споделих с вас, че присъствах на ученическа конференция, на която мoмче на петнадесет години разви тезата пред учители по философия и история от цялата страна, че в по-горни класове „черничките“ трябва да се отделят, за да не им се подиграва никой. Ужасих се от липсата на реакция от страна на възрастните, на журито. Това някаква диагноза ли е, доц. Осиковски?

Най-напред – историята е ужасна и ми беше трудно да повярвам, че е действителна, когато я чух за първи път. Мисля, че в случая става въпрос за някаква невероятно погрешна форма на нова „алтернативна“ политическа коректност, за някакво мълчаливо съгласие по това, че такива тези могат и е редно в някаква степен да бъдат приети, особено предвид софистиката на предпоставките. С други думи: живеем в един момент от историята (надявам се, съвсем краткотраен), в който е по-нормално, „по-окей“ да се изговарят подобни неща, отколкото техните противоположности. Боя се, че лекарството тук не е насилствена регулация за вкарване на политическа коректност от „конвенционален“ тип – такава би генерирала само обратен ефект, без да доведе до желания резултат; горчивият опит в това отношение у нас и в чужбина е предостатъчен. Лекарството може да бъде единствено „саморегулативен“ продукт на моралното чувство и личното преживяване на израстващия млад човек; а може би тъкмо развиването и обогатяването на хуманитарното образование сочи един възможен път към добива на това лекарство.

Прочетох статиите ви за капаните на рейтинговите системи във висшето ни образование[3]. Неволно си спомних за старобългарските книжовници и борбата им с „триезичната догма“. Желанието да се пише и да се „гради“ на свой език е било винаги актуално. В случая бяхте ли разбран от колегите си?

И да, и не – при това както от съгласните, така и от несъгласните с развитата гледна точка. По отношение на първите: мнозина като че ли останаха с впечатлението, че се започва борба за завръщане към лесния начин на университетски живот, познат от предходното десетилетие – десетилетие и половина, а това е ужасно далече от истината. Що се отнася до несъгласните, то мнозина от тях се опитаха да представят всичко като някаква форма на „академичен патриотизъм“ (в негативния смисъл на думата), дори на „бранничество“, на безпросветен „провинциализъм“. Използвам случая да припомня, че първоначалната идея всъщност беше много проста: в определени научни области, най-вече в сферите на хуманитаристиката и социалните изследвания, голяма част от научната продукция е българоезична и рейтинговите системи и механизмите за наблюдение и оценка на научноизследователската дейност трябва да намерят начин да вземат предвид тази научна продукция; в голяма част от случаите в момента това просто е невъзможно (особено що се отнася например до академичните преводи, един толкова автентичен двигател в историята на българската просвета).

При всички случаи бях приятно изненадан от реакцията на част от екипа на Министерството на образованието и науката. В рамките на една работна група в по-широк формат ние вече проведохме поредица от срещи, срещнахме гледните си точки, обсъдихме и продължаваме да обсъждаме различни варианти. Смятам и се надявам, че в близко време ще бъдат предприети ползотворни действия по голяма част от нещата, за които се писа.

Излизат непрекъснато материали за човека на бъдещето, за владенията на технологичното, за новите професии и старите версии човеци, които при създадените обстоятелства нямало да има какво да работят. Учителите и те били много износени… Стремежът е към предначертано утре с изумително нови хора, които се усъвършенстват до края на живота си. Художествената литература от време оно вплита подобни сюжети, често иронично, в своя разказ за света. Какво „мисли“ философията?

Наскоро успях да се сдобия с една библиографска рядкост – едно поетично роптание срещу книгопечатането на венецианския монах и копист Филипо де Страта от 1470-те, изпратено до дожа Николо Марчело; казано накратко, авторът недоволства от новата технология, явно осъзнава, че професията му ще изчезне в близко бъдеще, и предвижда мрачни времена на масово оглупяване и безграничен разврат. Това е само едно от многобройните свидетелства за мрачните погледи, които хората толкова често обичат да хвърлят към технологичното бъдеще. Вероятно пак в подобен ключ мнозина биха подходили към отговора на въпроса горе. Да се надяваме все пак, че както в случая на монаха Филипо, така и в нашия случай дистопичните крайности ще останат по-близо до мрачните фантазии, отколкото до действителността.



Мартин Осиковски е бакалавър по философия (Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2002 г.), магистър по медиевистика (Централноевропейски университет – Будапеща, 2003 г.) и доктор по история и теория на културата (Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2009 г.). Специализирал е в Хайделбергския университет „Рупрехт Карл“, Ориъл Колидж (Оксфорд) и в Департамента по история на Хелзинкския университет. Автор на преводи и изследвания в областта на религията, историята на политическата философия и медийната история. Преподавател в катедра „Медии и обществени комуникации“ на Университета за национално и световно стопанство в София.



[1] Природни, инженерни, математически науки и технологии.
[2] Разпространено през XV век понятие, което е обозначавало група от пет науки и изкуства: граматика, поезия, реторика, история и етика.
[3] „Рейтингов геноцид срещу заплащане“; „Още за „рейтинговия геноцид“ – чуждестранният опит.

Дияна Боева

Снимката на хоумпейджа (каква грозна и ненужна дума!, бел.ред. - с други думи заглавната страница или домстраницата, ако искате) е на Георги Кожухаров, „Капитал“.


 

Източник: ПОРТАЛ КУЛТУРА

По една от темите, засегнати в статията, вижте също в
Общност ОБРАЗОВАНИЕ https://bglog.net/Obrazovanie/:

Гражданска дискусия : „Да живее България" – образованието ли провокира национализъм?