Януарско утро

Стои там - мъничка и крехка, сгушила се в късото си палто. Зимния вятър безмилостно роши гарвановочерната и коса и се мъчи да закрие с нея красивото лице.

Забелязва ме и тръгва към мен. А аз спирам като закован. Това ли е момичето, което търся? Не съм пил нищо все още и добре си спомням, че преди някоко часа се разделих едно симпатично деветнадесетгодишно създание. И въпреки, че тази убийствено красива жена прилича на нея... Появил се е лек грим и дрехите са други, но сякаш от не е това.

 Привет, казва ми леко смутена и се сгушва в мен. А аз, все още шокиран от промяната я притискам към себе си за момент и продължаваме по заледената улица. Усещам, че нещо я притеснява.

Отиваме на рожден ден у някаква нейна позната, движим се навреме, тя изглежда ослепително, аз ... не толкова, но достатъчно добре, въпреки леко вагабонтския си вид.
 Дори и подарък си имаме - някаква дрънкулка, която е послужила за повод да се помотаем няколко часа по магазините. Не толкова заради дрънкуклката, колкото заради това да сме заедно и да вършим куп щуротии на всяка крачка.

 Стеф...започва някак нерешително...ще си тръгнеш ли с мен? Аз правя още една-две крачки по инерция, преди да схвана какво точно ме пита и отново се заковавам на място. В черните и очи се чете молба, приятна, но непонятна. Докато стигнем до блока, научавам историята. Била на петнадесет, когато отишла на рожден ден на същата приятелка с някакво момче от класа. И си тръгнала сама. Преглътнала го някак и на следващата година се повторила същата история. Оттогава си намирала извинение всеки път. Сега ...

Става ми смешно, но се сдържам някак - и без телескоп се вижда, че не и е лесно. Вярвай ми! - прошепвам и хлътваме в неосветения вход.

***

 Посреща ни шумна компания, мяркам няколко познати лица. Целувки, прегръдки, поздравления - всичко по реда си. Започвам да разбирам и притесненията на Нел - така се казва дамата ми. Рожденичката е висока почти колкото мен русокоса хубавица с грабващи окото форми и очарователна усмивка. Оглежда ме преценяващо докато се запознаваме ... хм, не би трябвало едно деветнадест годишно момиче да гледа по този начин... и в очите и проблясва нещо различно от обикновената дружелюбност. Подсмихвам се наум и решавам, че вечерта ще бъде интересна.

 *** 

След няколко часа по-голямата част от компанията се е разпръснала. Някакъв тип с тъжна физиономия пуши нещо незаконно в ъгъла и не е ясно дали е изцяло тук. Нел отива до кухнята за нещо и оставаме само двамата с рожденичката. От уредбата се носи тиха бавна мелодия и бивам издърпан в средата на стаята, на импровизирания дансинг.

Казва ми нещо съвсем тихо и се навеждам леко напред за да чуя по-добре. Горещо езиче се плъзва зад ухото ми надолу по врата и меки, влажни устни намират моите собствени. Отвръщам преди да се замисля. Лекото потрепване на плътта под ръката ми почти успява да ме довърши ... почти. Подчинявайки се на някакъв настойчив импулс, все още потънал в дълбините на първичните усещания, се отдръпвам на няколко сантиметра. Не ми е съвсем ясно къде съм и какво става и защо, по дяволите, се опитвам да се измъкна.

 В очите на рожденичката се чете лека изненада. Отдръпва се още малко от мен - не е ясно дали за да ме вижда по-добре, или за да ми разкрие цялата прелест на разкошния си бюст и ме забива с простичкия въпрос "Не ти ли харесва?"

 Преброявам на ум до двадесет, преди да съм напълно сигурен, че ще изрека това, което искам. "Ти ли не знаеш?", усмихвам се, "Не съм сам, ако не помниш". Може и да гаднея малко повече, но ще го преживее.

Прелестната домакиня се засмива малко пресилено, и вече спазвайки дистаницията, продължаваме да се въртим полека в такт с музиката. Привидно спокойното и изражение сменя няколко нюанса и ме напушва на смях. Детето май не е свикнало да му отказват...

Виждам с края на окото си как Нел влиза в стаята, усмивката и помръква за част секундата и се връща обратно. След минута протяжното парче свършва, изненадвам рожденичката с една целувка по челото и отивам в съседната стая. Оказва се въпросната кухня. Нел е седнала на масата, пуши и не плаче. Толкова видимо не плаче, че сърцето ми се свива. Изваждам цигарата от треперещите и пръсти и прошепвам тихо "Да си ходим вече, а?".

 Въпросът ми явно я сварва неподготвена. Гледа ме внимателно няколко секунди, сякаш се мъчи да прецени нещо. "Хайде, момиче. С теб съм". Неуверена усмивка се появява на устните и, а две сълзи, останали без надзор се изтъркулват по бузите и. Прегръща ме и излива насъбралите се емоции в целувка, толкова нежна и чувствена, че успявам само да я прегърна преди коленете ми да омекнат окончателно. След секунда отделя устните си от моите, а на мен ми трябва доста време за да започна да се ориентирам къде е горе и къде - долу.

 ***

 Вятърът е поутихнал и въпреки наредените наблизо таксита, по негласно споразумение тръгваме пеша. Нел живее в съседен квартал и не е толкова близо, но аз определено имам нужда от здрава доза чист въздух и малко студ, за да поуспокоя натрупалите се емоции и не възразявам. Говорим си за разни неща, радваме се на красивите форми, които студът е изваял по заскрежените клони на дърветата. Умовете и душите ни се носят наоколо, игнорирали реалния свят като ненужна опаковка...

 Изпращам я до вратата на апартамента. Не ми се рискува - квартала не е от спокойните и входовете таят изненади понякога. Велосипедната верига, удобно навита в задния джоб спестява доста от тях, но тази вечер всичко е тихо.

 Изчаквам, докато отключи вратата, целувам я почти приятелски, изтощен донякъде откъм емоции и се каня да си тръгвам, но Нел не пуска ръката ми. Черните и очи сега изглеждат по-големи и още по-дълбоки, а покрай леката неувереност се прокрадва нещо друго. 

 Не се съпротивлявам, но не съм съвсем наясно какво точно да кажа, ако баща и цъфне отнякъде. Вече сме се виждали веднъж с него, съвсем случайно и сякаш не остана особено очарован от факта, че дъщеричката му е с мен. Не пропусна да изръмжи насреща ми, аз не му останах длъжен... Само, че на неутрална територия, на улицата, е едно, а в дома му посреднощ някак не е съвсем същото. Не съм лесен, но никак не ми се ще да се стига до крайности...

 Няма никой, прошепва Нел, явно разчела правилно изражението ми. Не ми е съвсем ясно защо шепне тогава, но сумрака в стаята, разсейван единствено от уличните лампи долу създава тайнствена атмосфера и неусетно и аз влизам в тон.  "Интересни приятелки имаш" казвам, защото не искам тази толкова приятна близост да се помрачава от неясни съмнения.

 Нел сяда на огромния диван, а аз на килима пред нея. "Знам" отговаря замислено "Не е лош човек, но понякога ...". "Забрави" прошепвам и целувам ръцете и, отпуснати в скута. Дланите и обгръщат лицето ми, гледа ме известно време и усещам как ставам лек и ефирен. "Изчакай ме", казва и излиза.

 ***

 Пуша разсеяно на терасата, така и не се сетих да питам пуши ли се в апартамента, а Нел изчезна в банята преди няколко минути и не дава признаци да се появи скоро. Лекия грим и стои перфектно, но едва ли е нужно чак толкова време да се измие. Не се замислям особено. Леката розова мъгла в главата ми създава чувството на безтегловност и уют и не бързам да разваля усещането.

 Втора цигара ... на терасата е откровено студено. Нел все още е в банята и подчинявайки се на импулса, почуквам и отварям вратата без да чакам отговор. Свила се е във ваната, подпряла глава на коленете си и ... изглежда тъжна.

 "Какво има?", питам тихо и коленича на морите плочки до нея. Тя клати глава и една сълза проблясва издайнически. Опитва се да ми каже нещо, но само хапе устни. Устни, които едва докосвам и шепна успокоително. Нещо в нея надделява и онази палава усмивка, която ме накара да се обърна на улицата преди двадесетина дни, грейва отново. След секунда съм във ваната и мокрите дрехи една по една шляпат на пода. Аз не бързам, тя също. Дяволитата и усмивка може да възбуди и египетска мумия, а аз съм всичко на всичко двадесет и две годишен и вече знам как изглежда раят отвътре.

  ***

  Мъгливото утро ме посреща с безразличие. Високите блокове, разбитите улици и огромните, безлюдни паркове на Градът са си все същите, малцината минувачи ме заобикалят отдалеч. Трудно ми е да им обърна внимание, защото духът ми все още броди из рая, който се е оказал доста по-обширен. Дори и студа, пощипващ през не съвсем изсъхналите дрехи, не може да се пребори със спомена за докосването,влажния пожар и тихите стонове, способни да разглобят съзнанието на молекули.

 Малката тайна, останала между двама ни, сега е сякаш нереална. Виждам разбития тротоар. Виждам и полуотворената врата и голото момиче, наметнато с риза, няколко номера по-голяма, облегнато на касата. Има нещо леко сънено в очите и, има го и закачливия поглед, има нещо, което иска да не си тръгвам и я има онази лека усмивка, която, която, която....

 ... и не съм сигурен кое е по-истинско. Не ми и пука особено.