Края на октомври 1995 година, Северозападна Украйна

 За първи път от много време насам се чувствам спокоен и свободен.  Разхождаме се бавно по осветените улички и едрите снежинки редят причудливи фигури специално за нас, а после покриват следите ни в първия сняг. Олечка ми говори нещо, но аз почти не я слушам, погълнат от мелодията на гласа и и мекото гърлено произношение. Срещнах я само преди два дни, надвесена над разглобен компютър в един офис, в който се отбих по случайност.  Помогнах и, после се заговорихме, някак от само себе си се получи уговорка за вечерта, после за обяд после за следващата вечер... и ето ни тук, загърнати  в дъха на идващата зима, вплели пръсти като влюбени ученици.

 След малко спираме пред някакъв вход.

 - Е, аз живея тук, забрави ли? – казва ми тя, а на мен ми трябват две секунди докато осъзная къде сме.

 Пристъпва съвсем мъничко напред. Прегръщам я и топлината на тялото и ме пронизва, въпреки дебелите дрехи. Устните и са учудващо топли и толкова меки, че за известно време забравям и за зимата и за снега.

 - Хмм... - измърква тя с хитра усмивка - Иска ми се да те поканя горе, но...

 - Но там е цялото семейство и ще стане много сложно - довършвам аз по инерция.

 Олечка се отдръпва на няколко крачки, поглежда нагоре, след което усмивката и става още по-дяволита:

 - Всъщност, нашите трябва да са заминали на вилата преди поне два часа - уточнява, а на мен започват да ми се привиждат разни неща - просто не бях сигурна дали ще искаш?

 - Ах тиии... - засмивам се и аз, ухапвам я леко по ухото и тръгваме по стълбите.

...

 Заспиваме едва призори, изморени, умиротворени и сгушени един в друг. Олечка е толкова нежна и всеотдайна, че я притискам към себе си докато заспивам, само за да се уверя, че е истинска.

 Събужда ме аромата на прясно кафе и препечен хляб. Надзъртам в малката кухничка с блажената усмивка на някой, който след като е минал през рая изведнъж открива, че това всъщност е само началото. Отдаден на съвършената идилия, почти не забелязвам кога е отлетял денят, нито кога е започнал следващия.

 Този път се събуждам първи и след кафето се заемам да приготвя нещо вкусно от наличните в хладилника яйца, нещо, което прилича на бекон, няколко поувехнали зеленчука и две маслини. Олечка обявява, че отива до магазина, а аз, след кратък размисъл, подлагам всички налични продукти на различна степен на пържене, от което се получава нещо с доста апетитен аромат и което загубеняците биха определили като холестеролния еквивалент на малка атомна бомба. Майната им, който има проблем със здравото хапване, да ходи да копае царевица. Или да си намери свястна девойка...

 Звънеца оповестява, че Олечка се е върнала и оставам доста изненадан, когато на вратата вместо очарователното момиче виждам добре сложен пич, малко по-висок от мен, с огромен сак в едната ръка и няколко малки торбички в другата. Човека даже отстъпва крачка назад и поглежда неуверено номера на апартамента, изписан над вратата, след което с доста недружелюбен тон задава простичкия въпрос кой по дяволите съм аз, придружен с тежкия дъх на долнокачествен алкохол.

 Явно не е объркал вратата... знам ли, може да е някой роднина, а и все още ми е малко трудно да се върна в реалния свят след последните ден и половина и си казвам съвсем честно - приятел на Оля.

 Грешен Отговор. Разбирам го веднага от късия ляв, който типчето се опитва да ми стовари доста професионално. Спасяват ме торбичките, висящи все още в ръката му. На автопилот дръпвам тия същите торбички към себе си и пича съвсем губи равновесие, след което го пресрещам с вратата. Сяда по задник на средата на не особенио чистата стълбищна площадка и клати зашеметено глава. Писъка, който се чува след половин секунда вече е наистина на Олечка - стои по средата на стълбите с широко отворени очи и само си повтаря "ой, мама...".

 Малко по късно всички сме в кухнята, а атмосферата е меко казано напрегната. Пийналия побойник с чантите се оказва братчето на Олечка, когото аз, вероятно заради умалителното обръщение, досега мислех за третокласник. Олечка се опитва да ми обясни, че се е поизнервил заради странния ми външен вид. Ха, никога не съм имал сестра и не съм съвсем сигурен как бих реагирал, ако заваря някакъв полугол сънен тип в собствения ми дом да ми обяснява, че и е приятелче, но донякъде го разбирам. После започва да обяснява на него, нищо, че не съм украинец. Късния следобед вече сме на по няколко водки и когато най-накрая родителите на Олечка и Влад - така се казва братчето - се прибират от където и да си били за уикенда, си тръгвам доста замаян.

...

 Следващите тридесет и няколко дни минават адски бързо, неравномерно разкъсани на две части - натоварените работни дни и понякога нощи и всичкото останало време, което е само за Олечка. Влюбен съм като хлапак и не го крия. Прекарваме заедно всяка възможна минута и въпреки, че е практически невъзможно, всеки следващ миг е все по-хубав. От време на време се засичаме и с Влад, който след първоначалния шок някак просто ме прие и сега се отнася съвсем приятелски...

 И сега трябва да тръгвам. Свършил съм работата, заради която съм дошъл тук, дори съм успял да убедя клиента, че се нуждае от още няколко подобни устройства, което не е лъжа, но едва ли бих си направил тоя труд, ако просто не си търсех повод да се върна час по-скоро. Всъщност това последното не съм го казвал дори на нея, само и намеквам, че съвсем скоро я чака изненада.

 Сълзи, прегръдки, едно самотно момиче с безкрайно тъжна усмивка, застанало неподвижно в снега. Усещам сълзите, които се стичат по лицето и, въпреки че не мога да ги видя в огледалото на колата, където образът и стремително се смалява...

***

 следва...