06.3.2008 17:25:45
Първите дни на 1996та, Северозападна Украйна
Вървя по заснежената улица и си спомням как преди по-малко от три месеца вървяхме от тук с Олечка и колко много се промени живота ми след онази вечер. Редките минувачи ми се усмихват насреща - сигурно имам вид на щастливо идиотче ... или просто на влюбен мъж с букет замръзнали цветя в ръка. Сърцето ми бие на пръсване, докато се качвам по стълбите - не съм предупредил, че идвам, дори не съм предупредил, че съм в Украйна. Ами ако не си е у дома? Или ако е заспала вече? Или ...
У дома си е и не спи. Отваря ми вратата и се сепва. Само че се сепва по начин, от който не само, че слизам на земята, ами направо потъвам до разтопеното уж ядро и го вледенявам с подозрението, което се прокрадва в мен. Вече съм виждал този поглед веднъж. На жена, която чака някой друг...
Олечка се изчервява, свежда поглед и тихичко се отпуска на касата на вратата. Аз стоя като вцепенен и чувствам само как мозъкът ми тотално изключва и всяка частичка от тялото ми поема в различна посока и се превръщам в облаче нереалност. Не знам колко е продължило това, последните работещи останки от съзнанието ми регистрират как по някое време на вратата се появява Влад, вкарва сестра си вътре, намята някакво яке и ме повежда надолу по стълбите. Сядаме в някакво задимено кръчме и той ми говори нещо, но аз всъщност не съм там и въобще ... Стоп!
Тръсвам глава в отчаян опит да си оправя възприятията и почти механично отпивам от чашата пред мен. Водка. Не искам водка. Не ми се пие. Влад се опитва да ми обясни, че нещо се е случило и че Оля е вече с друг и че той много съжалява за това и май го казва искрено. По някое време успявам да задам единствения смислен въпрос, който се оформя в главата ми и той е "защо?".
- Олечка си е такава... - провлачва тъжно Влад - Ти спря да се обаждаш и ...
Спрял съм? Господи, та аз не съм се обаждал всичко на всичко от вторник и то само защото пътувах. Днес е неделя... Мамка му, че това е по-малко от седмица! Тук вече откачам и се налага Влад да ме задържи със сила на стола за да не направя някоя глупост.
Овладявам се. Някак. Засега.
Благодаря на Влад и си тръгвам. Снега навън сега е само ужасно студен, но поне успява да избистри кашата в главата ми достатъчно, за да не объркам пътя.
...
Бачкане, бачкане, бачкане... клиента донякъде се радва, че напредвам толкова бързо с монтажа и изпитанията, но започва да загрява, че не го правя толкова от любов към работата. Всички наоколо обаче са достатъчно тактични, за да не ме питат направо какво се е случило и да не досаждат с безполезни успокоения.
На няколко пъти се обажда Влад и почти насила ме измъква от квартирата до някоя от малкото все още кръчми, където предимно седим и пием, всеки потънал в мислите си. Случва се и разни скучаещи девойки да ни предложат компанията си, но отказваме. Знам, че го правят от сърце, но за момента съм развил остра непоносимост към жените...
Малко преди да тръгна, Влад ми носи незапечатан плик с няколко ситно изписани листа. Писмо от Олечка. Било прекрасно. Много влюбена. Изгубила надежда. Срещнала друг. Не бил толкова добър. Но бил тук. Много съжалява. Иска и се да върне нещата. Но... Ааааа, майната ти мила моя! Може и да не доживея следващата Нова Година, но точно ти никога няма да го узнаеш! Нито някога ще разбереш какво значеше за мен... и какво по дяволите все още значиш...
***
Вървя по заснежената улица и си спомням как преди по-малко от три месеца вървяхме от тук с Олечка и колко много се промени живота ми след онази вечер. Редките минувачи ми се усмихват насреща - сигурно имам вид на щастливо идиотче ... или просто на влюбен мъж с букет замръзнали цветя в ръка. Сърцето ми бие на пръсване, докато се качвам по стълбите - не съм предупредил, че идвам, дори не съм предупредил, че съм в Украйна. Ами ако не си е у дома? Или ако е заспала вече? Или ...
У дома си е и не спи. Отваря ми вратата и се сепва. Само че се сепва по начин, от който не само, че слизам на земята, ами направо потъвам до разтопеното уж ядро и го вледенявам с подозрението, което се прокрадва в мен. Вече съм виждал този поглед веднъж. На жена, която чака някой друг...
Олечка се изчервява, свежда поглед и тихичко се отпуска на касата на вратата. Аз стоя като вцепенен и чувствам само как мозъкът ми тотално изключва и всяка частичка от тялото ми поема в различна посока и се превръщам в облаче нереалност. Не знам колко е продължило това, последните работещи останки от съзнанието ми регистрират как по някое време на вратата се появява Влад, вкарва сестра си вътре, намята някакво яке и ме повежда надолу по стълбите. Сядаме в някакво задимено кръчме и той ми говори нещо, но аз всъщност не съм там и въобще ... Стоп!
Тръсвам глава в отчаян опит да си оправя възприятията и почти механично отпивам от чашата пред мен. Водка. Не искам водка. Не ми се пие. Влад се опитва да ми обясни, че нещо се е случило и че Оля е вече с друг и че той много съжалява за това и май го казва искрено. По някое време успявам да задам единствения смислен въпрос, който се оформя в главата ми и той е "защо?".
- Олечка си е такава... - провлачва тъжно Влад - Ти спря да се обаждаш и ...
Спрял съм? Господи, та аз не съм се обаждал всичко на всичко от вторник и то само защото пътувах. Днес е неделя... Мамка му, че това е по-малко от седмица! Тук вече откачам и се налага Влад да ме задържи със сила на стола за да не направя някоя глупост.
Овладявам се. Някак. Засега.
Благодаря на Влад и си тръгвам. Снега навън сега е само ужасно студен, но поне успява да избистри кашата в главата ми достатъчно, за да не объркам пътя.
...
Бачкане, бачкане, бачкане... клиента донякъде се радва, че напредвам толкова бързо с монтажа и изпитанията, но започва да загрява, че не го правя толкова от любов към работата. Всички наоколо обаче са достатъчно тактични, за да не ме питат направо какво се е случило и да не досаждат с безполезни успокоения.
На няколко пъти се обажда Влад и почти насила ме измъква от квартирата до някоя от малкото все още кръчми, където предимно седим и пием, всеки потънал в мислите си. Случва се и разни скучаещи девойки да ни предложат компанията си, но отказваме. Знам, че го правят от сърце, но за момента съм развил остра непоносимост към жените...
Малко преди да тръгна, Влад ми носи незапечатан плик с няколко ситно изписани листа. Писмо от Олечка. Било прекрасно. Много влюбена. Изгубила надежда. Срещнала друг. Не бил толкова добър. Но бил тук. Много съжалява. Иска и се да върне нещата. Но... Ааааа, майната ти мила моя! Може и да не доживея следващата Нова Година, но точно ти никога няма да го узнаеш! Нито някога ще разбереш какво значеше за мен... и какво по дяволите все още значиш...
***
Коментари