И аз не знам за какъв дявол дремя в полупразната кръчма. Не ми се пие, не търся компания, поне музиката е добра. От време на време хвърлям по едно око на двете девойчета на масата в ъгъла - гукат си за нещо свое, вероятно безсмислено и се смеят. По скоро едната се смее а другата се усмихва от време на време.

 Някакъв тип се престрашава и се настанява на свободния стол до тях. Опитва се да се прави на забавен. Разбирам го - момичетата всъщност са приятна гледка, а къдравата изглежда така, сякаш няма нищо против. Другата, оная дето само се усмихва, някак не предразполага към кръчмарски свалки, но на нужното количество водка човек не мисли за такива неща.

 Пича ръси мъдрости известно време, преди да забележи, че двете момичета го гледат като петно на покривката, измърморва нещо под носа си и се омита. Интересно.

 След половин цигара време в кръчмата влиза някакъв небрежно брадясал тип и оглежда хората. Срещам за миг воднистия му поглед и си давам сметка, че ме дразни без причина. След него нахълтва още един, набит и щурав на вид и се отправя директно към масата в ъгъла. Къдрокосата скача и му се хвърля на врата с ей такава усмивка, от което си правя извода, че не е брат и. Следва известно ръкомахане  и влюбените гълъбчета се изнизват.

 Разменям няколко реплики със сервитьорката - мило момиче, вероятно изморено, но е склонна да оцени тъпите ми шеги. Всъщност, задържа се доста покрай мен, докато някакъв тип не започва да протестира срещу празната си чаша.

 Имам още две глътки джин, но не ми се прибира в празния апартамент. Поглеждам по навик към масата в ъгъла, но там май нищо не се случва. Типчето с противния поглед обяснява надълго и нашироко нещо с тих глас, а усмихнатото до преди малко момиче е забило поглед в масата.

 Поръчвам още един джин и сода, ей така, да не съм на празна маса. Преди да отпия обаче, мадамата от съседната маса рязко става и се изнася. Не мога да видя лицето и, но пък виждам лицето на оня, дразнещия. Лека презрителна усмивка и студен поглед.

 Изнасям се след девойката, която не е отишла далеч. Плаче в малкото фоайе, без мелодрами, просто си стои там, облегната до вратата и сълзите се стичат по бузите и. Подавам и мълчаливо пакетче кърпички и излизам навън. Докато паля цигара някой ме докосва по рамото, но за моя голяма изненада не е момичето. Едва успявам да зърна физиономията на неприятното типче преди юмрука му да ме свали в кишата. Мамка му!

 Докато се изправя, все още доста зашеметен, се отдалечавам на крачка – две, не съм сигурен дали бих поел още един такъв удар, а в момента не съм в състояние да реагирам адекватно. Типчето си стои на мястото и гледа лошо. Моля се да си стои там само още пет секунди. После…
 После-то идва, лявата ми страна е като подпалена, но главата ми се избистря. Не съм побойник, но от няма и къде се научих да се пазя. Правя крачка напред, изнасям лявото рамо като за удар и докато идиота се извърта за да се предпази го сритвам под брадичката.

 Лошото е, че мокрия паваж не държи и едва не падам и аз самия, но пък типчето е проснато в цял ръст и не дава признаци на живот. Разплаканото девойче се показва на вратата на бара и с едва доловим глас повтаря само “Стига, стига, стига…”

  От вътре се показват още няколко човека, виждат кой е на земята, някои се ухилват гадничко и се прибират обратно.  Хм, човека май е известен…
 Разплаканата девойка се доближава и прошепва едно “По добре се махай докато можеш”, а на лявата и буза забелязвам яркочервен отпечатък от разтворена длан. Идиота с воднистите очи се надига и прави една несигурна крачка, преди да го светна отново на същото място. Нямам намерение да чакам ченгетата, нито да видя дали ще се изправи скоро, затова се изнизвам. Това, което наистина не знам обче, е защо повличам след себе си и момичето.

 Май преживяванията са и дошли в повечко, щото върви без да протестира.  Не, че отиваме кой знае колко далече, квартирата ми е на две преки. Гледа ме уплашено докато отключвам и тръгва полека назад.

 - Ей, ей, не се плаши. Измий се и се успокой малко, няма да ти навреди.

 Не знам дали ми вярва, но влиза вътре. Показвам и банята и когато излиза след две-три минути има почти нормален вид, ако не се броят отпечатания на бузата и шамар и лекото треперене на ръцете. Наливам и две глътки водка, най-вече защото няма друго за пиене и влизам в банята. От вратата я моля да ме изчака, докато излезна и пускам докрай крановете.

 ***

 Ухото все още ме наболява, но иначе съм като нов. Намирам девойката там, където съм я оставил, стои права между древното кресло и диванчето. Става ми приятно, че не си е тръгнала и го казвам, а тя се усмихва тъжно. Водката си стои недокосната, но объркания поглед е изчезнал. Предполагам, че е на двадесет и две-три, около метър и седемдесет, приятна фигура и определено приятно лице. Наливам глътка водка и на себе си и я моля да ми обясни какво все пак става. Адски се дразня, когато ме удрят без причина.

 Разказва сбито и малко объркано, от което разбирам три неща. Къдрокосата и приятелка се казва Ани, смотаняка, който едва не ме нокаутира бил случае познат и че ме лъже та пушек се вдига. Намеквам и деликатно, че не е длъжна да продължава, от което ни в клин ни в ръкав девойката се разплаква отново, този път съвсем на сериозно. Накрая заспива и ме оставя в небрано лозе.

 Внимателно и свалям обувките и след известни колебания и почесване по тила я пренасям възможно най-внимателно в леглото както е с дрехите. Докато пуша, изтегнат в креслото се питам какво ли точно се крие под дрешките. Накрая подтискам един-два съвсем естествени порива и си лягам до нея, стараейки се да не я докосвам.

***

 Събужда ме аромата на кафе. Девойката стои с виновна усмивка и две димящи чаши в ръце и въпреки поизмачканите дрехи изглежда зашеметяващо. Показвам  къде има неразпечатана четка за зъби и суха хавлия и се протягам мързеливо.
 След малко се показва от банята, мокра и свежа като цвете след дъжд, поглежда ме леко притеснено и се настанява по хавлия в креслото.

 Разменяме по някоя ленива реплика, разнежени от слънчевото съботно утро. После звъни къдрокосата и приятелка и разговора звучи горе-долу така: "Не, не съм у дома...не, не... не, в... в една приятелка съм... не, не я познаваш... ами...не... добре.. май до езерото...". Останалата част я пропускам, защото съм вече под душа.

 Намирам я облечена, от което ме избива на смях, щото мокрото бельо, съхнещо в банята определено не е мое.

 - Виж, ако наистина нямаш някаква спешна работа, спокойно можеш да останеш колкото искаш. Приятно ми е, че си тук. Хайде успокой се, сега ще сготвя нещо, после ще измислим какво да правим, ок? - не си давам сметка колко близо до нея съм, докато устните ми не докосват нежно челото и - Тук си в безопасност, знаеш го.

 - Ти си добър човек - казва тя и ме гледа замислено - а аз даже не знам името ти...

 Целува ме нежно и някак внимателно, прошепвайки, че не знае как да ми каже "благодаря" по друг начин. Мърморя тихо каквото ми дойде на ум, тя ми отвръща още по-тихо, устните ни се движат съвсем близо и това продължава цяла веченост.

 ***

 - Май така и не изяснихме нещо - фъфля, докато се опитвам да запаля две цигари едновременно -ъъъъ... как се казваш всъщност?

 Девойката прихва да се смее, бута ме на шега и си признава, че е Калина. Подавам и ръка в церемониален жест и се представям и тя прихва отново, а телефона писука някъде под купчината дрешки на пода.
 
 - Олеле... забравих за Ани - сепва  тя и започва да се оправдава в слушалката - Извинявай мило, след малко ще съм...

 Измъквам внимателно телефона от ръката и и продължавам вместо нея

 - Ало? Здравей Ани. Аз съм "приятелката". Аха, оня, дето не я познаваш. Може ли да те помоля за нещо? - отсреща се чува едно неуверено "ами...пробвай?" и продължавам преди Калина да е успяла да ме удуши - Хайде да ми я оставиш още малко, а след час те каня на обяд. Става ли?

 Въпросната Ани е объркана от подобно развитие, но любопитството надделява и накрая казвам адреса. Виждам, че Калина се е изчервила и пак ме напушва на смях.

 - Хайде да не разваляме всичко с обяснения - шепна между целувките, с които я засипвам - не знам как стигнахме до тук, но е твърде хубаво, за да има нужда от оправдания.

 - Плашиш ме така - отвръща тя - плаша се, че е прекалено хубаво за да е истина...

 - Недей, защото ще те накарам да обелиш картофите и ще разбереш що за изрод съм тогава - изплезвам се аз и изчезвам в кухнята, разминавайки се на косъм с хвърлената подире ми мокра хавлия.

 ***

 Не държа кой знае какви припаси, но бързата инвентаризация показва, че има продукти за една разкошна пилешка глезотия с гъби. Докато вършея в преградената тераса, изпълняваща ролята на кухня, Калина ме наблюдава, облегната на рамката на вратата. Господи, разкошна е! Едва прикрита от любимата ми тениска, а една блуждаеща усмивка в погледа кара лицето и да свети... Неочаквано свежда глава и заговаря:

 - За Асен... този, дето се сбихте снощи... Края на лятото се разделихме с приятелят ми. Не бях излизала от къщи почти три месеца... на рождения ден на Ани бях откачила съвсем и преспах с него. После казах на Ани, че съм била пияна, но не беше само заради това... Сега ще ме помислиш за...

 - Да кажем, че разбирам - прекъсвам я - И не се чувствай длъжна да ми разказваш, ОК?

 - Знам... но май искам да го разкажа. Все ме е страх, че никой няма да ме разбере... Както и да е, после стана по-лошо. След няколко дни ми се обади и ме покани у тях. Не отидох, той звъня още няколко пъти, аз му отказвах и накрая започна да заплашва.  После се появи на купона за Нова година и когато по едно време отидох до тоалетната влезе след мен и ...

 Гледа ме, сякаш очаква да стоваря ада отгоре и за признанието. Затварям фурната и казвам само "Продължавай" без да помръдна от мястото си. Когато човек е поел по този път трябва да го извърви докрая.

 - Онази вечер ... снощи... изобщо не го очаквах, забравих, че живее някъде тук. Когато се появи се опитах да се престоря, че нищо не се е случило, но той ми го припомни. Все повтаряше, че знаел как ме възбужда това и каква малка курва съм... накрая не издържах и избягах. После се появи ти с онези кърпички. Дойде веднага след теб, сигурно те е видял.  Обвини ме, че си лягам с теб и ме удари, после ... после и сам знаеш. Е, май ще се окаже прав донякъде...

 Въпреки напиращите сълзите, се усмихва при последната си реплика и продължава:

 - Бях започнала да се побърквам, когато ме изнасили. Защото ... ами .. нищо, разбираш ли? Не ми беше приятно, но толкова. Беше по-скоро обидно, отколкото нещо друго. - гласът и става съвсем тих - Понякога се чудя дали не съм някакво безчувствено чудовище. Или наистина съм ... курва...

 - И какво, ако си?

 - Ти ... не се шегувай с това, моля те!

 - Виж бе момиче - казвам и - Просто ме погледни.

 Тя ме поглежда, отначало стреснато, после се отпуска и клати тъжно глава:

 - Ти ... ти просто не си истински - целува ме, сякаш за последно и повтаря - Не, не може да си истински.

 Звънеца прекъсва по-нататъшните обяснения. Отварям на Ани, кято ме оглежда критично и се сещам, че съм само по боксерки. След това надзърта зад рамото ми и едва тогава ми се усмихва. Докато хапваме, дрънкаме глупости и Калина бързо се отпуска. Ани май и е простила невинната лъжа за "приятелката", а преди да си тръгне ми промърморва "Ако не я нараниш, можеш да ме считаш за приятел".

 ***

 Понеделник сутрин. Проклетия будилник пищи и не млъква. Дори не е толкова рано, но така да не искам да се измъкна от сънената прегръдка на Калина, че вместо да стана, си търся извинения да не отида на работа. Отивам, разбира се. Колегата се подсмихва на ухилената ми физиономия, но не коментира. Пич на място. Едва изтърпявам да свърши работното време и да се прибера, което учудва всички в офиса - обикновено оставам да довърша нещо и често си тръгвам последен. Квартирата обаче е заключена, а в рамката на вратата е пъхнато листче, на което пише "Обади ми се". Усещането за нещо неприятно ме стяга за гърлото и чак след минута безцелно ровене в телефона се сещам, че  номера на Калина просто го няма там. Мамка му!

 Въртя се още пет минути пред заключената врата, после се смъквам в оня същия бар. Тъкмо са отворили и сервитьорката ме гледа малко учудено. Обяснявам и кого търся и надеждата ми бързо се изпарява. Познава ги, разбира се, но само по физиономия. Мамкамумамкамумамкаму....

  Едва сега се сещам, че когато Ани се обади, на телефона беше изписан някакъв много лесен номер. 0888200788... Грешка. 0887200788...грешка. Продължавам с налучкването и на петия или шестия опит чувам познатия глас.  Обяснявам затруднението си и тя обещава да се обади след малко. Малкото обаче става повече и когато минава час не издържам и звъня отново. Вместо да се извини, Ани ме пита къде съм и казва, че ще дойде след десет минути.

 Идва след пет и започва директно:

 - Ето ти ключовете. А сега сериозно, колко ти пука за Калина?

Изморен съм, писнало ми е от чакане и съм достатъчно изнервен, но някак успявам да се сдържа и научавам следното. Когато Калина решила да се прибере поне за малко, Асен я чакал пред входа. Вкарал я в колата си и я закарал у тях. Там я заплашил, че ако не спре да се вижда с мен, ще убия и мен и нея. Ани беше сигурна, че не е минало само със заплахи, но Калина твърдо отказала да се обади в полицията.

 - Ако беше тука Жоро, досега да го е смачкал... - завършва ядосано Ани.

 Със закъснение се сещам, че Жоро сигурно е приятелят и, но това не ми е интересно в момента.

 - Заведи ме при Калина - казвам и, а тя се дръпва стреснато. Не искам да я плаша, но съм толкова бесен, че ми е трудно да се съобразявам с каквото и да било.

 Калина изглежда като призрак, а когато ме вижда свежда глава и се разплаква. Обещавам си нещо и се заемам да я успокоявам. След час в апартамента се появяват някаква притеснена жена, вероятно майка и, но не досажда. Към полунощ Калина заспива и аз си тръгвам, като оставям Ани при нея.