Сутринта се обаждам до офиса, колкото да знаят да не ме чакат днес и отивам до Калина.  Отваря ми майка и и пътьом ми съобщава, че още спи. Притеснена е до побъркване и си личи.
 Калина не спи, преструва се докато майка и излезе от стаята. След това отваря очи и сърцето ми се свива от погледа и. Страх, болка, надежда, отчаяние - всичко в такива стресови количества, че започвам да се чудя дали няма да опита някоя глупост. Ани седи до нея, изморена, недоспала и изглежда почти толкова безпомощна. Денят минава мълчаливо и Калина малко по малко започва да идва на себе си. Принуждавам се да си изключа телефона, защото виждам как подскача при всяко позвъняване.

 Късно следобед звъни нейния телефон и по изражението на Ани се сещам кой може да е. Взимам апарата и излизам в другата стая. Отварям, без да кажа нищо.

 - Как си, любов моя? - чувам леко дрезгав глас от другата страна и се задушавам от бяс - хайде обличай се, след малко ще... Ало?

 - Любовта ти е малко заета в момента - изръмжавам и копелето затваря.

 Явно обаче е решил, че просто е сбъркал номера, защото след малко пак звъни.

 - Ало? Калина, ти ли си?

 - Слушай, тъпак, ако звъннеш още веднъж на тоя номер, ако я доближиш, дори ако само си помислиш за нея си труп. Ясно?

 Не му е ясно, щото започва да се пени и да обещава, че ей сега ще дойде да ни застреля и двамата. Майната ти пич, изчерпа си лимита.
 Хвърлям телефона и без да обяснявам нищо слизам в колата си. Отляво  до седалката лежи отдавна забравено парче от някаква дръжка. Нося го след една пиянска разправия в Студентски град от преди година. След пет минути старичък, но иначе лъснат мерцедес спира направо пред входа. Моят приятел с воднистия поглед изскача отвътре и - о, мамка му - копелето държи в ръката си нещо, което би могло да е и воден пистолет, ама едва ли...

 Халосвам го преди да успее да затвори вратата, после още веднъж и го натиквам обратно в колата. Дръпвам якето му до лактите, за да не може да направи рязко движение ако се свести и подкарвам към края на града. Не се оправям особено добре с улиците, но се сещам за две-три спокойни места в промишлената зона...


 ***

 Измъквам копелето на полянката и го налагам известно време, а когато започвам да се чудя какви ги върша, си спомням очите на Калина и продължавам с удвоена енергия.  Не знам колко време е минало, но по някое време усещам, че съм гроги. Типчето отдавна е спряло да мучи и само силното треперене показва, че не се е преселил все още в Ада.
 Докато пуша и успокоявам собственото си треперене се сещам за пистолета. Най-обикновен праисторически макаров, който обче може да те убие съвсем качествено. Зареден е с бойни патрони. Мамка му, тоя или е абсолютен психопат или ...

 Копелето е спряло да се тресе и ме избива студена пот, когато не напипвам никакъв пулс. Преди да ме е хванала паниката оглеждам наоколо дали не съм изпуснал нещо. Избърсвам внимателно пистолета и го прибирам под седалката, след което се изнасям. Оставям мерцедеса на края на циганската махала с отключена задна врата и изпускам едната гума. Докато ченгетата го намерят едва ли ще е останало много за изследване... ако го намерят изобщо.
 След десет минути бърз ход излизам на булеварда и хващам такси. Назовавам една от популярните кръчми на центъра - достатъчно близо до Калина, но не чак толкова, че да буди подозрение.

***

 Отваря ми Ани. Правя и знак да мълчи и излизаме навън.

 - Колко държиш на Калина? - питам този път аз.

 - Какво стана? - пита тя изнервена.

 - Нищо не е станало, но трябва да знам с мен ли си.

  Клати глава в знак на съгласие и започвам с въпросите си. Оказва се, че живее в същия блок на първия етаж.  Влизаме в апартамента - няма никой, всъщност апартамента е на Жоро, а той все още е някъде си извън страната.

 - Добре слушай. Не е изключено да те питат къде си била и какво си правила днес. Ще мотаеш и ще увърташ колкото е възможно. И когато те притиснат, ще кажеш, че имаш сериозни основания да не казваш истината. Истината ще бъде, че си преспала с приятеля на най-добрата си приятелка, тоест с мен, и не искаш нито тя, нито Жоро да научат.

 - Ти...ти...- от възмущение Ани чак започва да заеква и едва успявам да се дръпна от шамара и - Ти си луд бе!

 - Я помисли пак - казвам и усещам, че ръцете ми са започнали да треперят.

 Замисля се. После се замисля още повече.

 - Убил си го... - не е въпрос, по-скоро констатация.

 - Изобщо не знам откъде ти хрумна. До преди пет минути се чуках с теб и ти току що се сети, че Калина е горе и  започваш да се притесняваш, че ни е нямало прекалено дълго, щото вече е девет, а сме слезнали в седем и нещо. Сега ти е съвестно и отиваш горе, а мен ме изпращаш тихомълком. И, това вече сериозно, се постарай Калина да не научава нищо поне още няколко дни.

 Ани все още ме гледа като че ли съм бяла мечка, внезапно появила се в стаята, но враждебноста в погледа и я няма.

 - Добре, разбрах... Добре де, имаш го. Сигурен ли си, че няма да изскочи нещо друго?

 - Не съм. Направих, каквото можах и това е. Незнам само ако проверят на кого се е обаждал ... а те ще го направят, последния номер е на Калина и...

 - Е, и? Калина не иска да говори с него, което е самата истина, после аз съм го разкарала и съм слезнала да проверя дали е заключена входната врата....

 - Не беше - вмъквам

 - ... и ти си слезнал с мен, щото ме е било страх сама... после съм те вкарала в апартамента уж да взема нещо и... и нервите са ми дошли в повечеко и съм ти налетяла... хм, това май ще трябва да го репетирам още...Ама ти верно си луд. И си извратен освен това. Никой няма да се върже на такава глупост, да знаеш!

 Последното обаче го казва с усмивка. Бледа и уморена до смърт, но все пак усмивка. Намигам  съучастнически и се изнасям към къщи.

 ***

 От тогава минаха три години. Асен го намериха след два дни. Каре с пет реда и мъглява снимка на последна страница. Пишеше, че бил криминално проявен без други обяснения и предполагаха, че е поредното разчистване на сметки. Никой не ни потърси за нищо. С Ани много пъти сме се смели на идиотското си алиби и добре, че не се наложи да го използуваме.

  Калина се оправи след седмица, макар че и трябваше много повече време, докато страхът от очите и изчезне напълно. Премести се да живее при мен, после заедно се прибрахме в родния ми град и накрая се престраших да и направя предложение. Вместо отговор, Калина ме попита какво е станало с Асен. Поколебах се известно време, но предвид обстоятелствата реших да и кажа истината. И от дума на дума се скарахме жестоко. Тръгна си на другия ден, без да каже нищо повече. Не ми вдига, когато и звъня, не отговаря на писмата и реши, че не си е в къщи, когато отидох.

 Горе долу по същото време получих добра оферта от една белгийска фирма и заминах, проклинайки всичко и всички. За месец и полвина, прекарани тук си създадох навика да работя до късно и всяка вечер да се разхождам до малкото езеро извън селището и да седя на брега, загледан в тъмнеещата вода, докато не ми се приспи.

 И тази вечер не е по-различно, само дето днес е събота. Колегите ме смятат за особняк, защото винаги си намирам оправдание да не отида с тях. И сега сигурно звънят да ме увещават колко як купон пропускам...
 Обаче е Ани. Раменяме няколко общи приказки, после ми заявява, че трябва да намеря начин да оправим отношенията си с Калина. Преди да побеснея намеква, че сега момента е особено подходящ и назидателно ми заявява, че човек трябва да умее да прощава и да поема отговорност за действията си.

 - Сега пък какво съм направил? - питам раздразнено, а тя се смее:

 - А, не знам, още е рано да се каже, но като гледам Калина, си мисля че ще е момиче...


...

< предишна