Бавно, бавно ме убива спомена за твоя смях и твоята усмивка...
И кънти във мене пак и пак и пак и пак....
Спомените ме разкъсват и тъгата спътникът е мой най-верен....
...Но може би след пет, след десет или повече години ще се срещнеме отново
и ще бъде трепетът по-силен и от първата ни среща,
сърцата ще туптя тъй силно и ще бленуват да се слеят пак...
А разумът ще казва строго „НЕ”, „НЕ БИВА”...