Това са двете дълги изречения, които седнах да напиша набързо, но се увлякох и ....
“Стамат се засили с последните частици воля, останали в него, засили се повече от злоба, отколкото от страх, защото никъде по света не можеше да се намери сила, която да се мери с човешката злоба -не че той бе злобен човек, той си мислеше, че го прави от любов към Вероника - но така или иначе човешките страсти не винаги са управляеми, а както и да го кроеше, все излизаше, че ще трябва да се бори, да се бори до смърт, до последната частица от себе си, до последната идея, която изграждаше вярата му, до последната сълза, която бе укрепила любовта му и до последния дъх, който му бе дал живот, и в крайна сметка, като си помислеше, той вече бе едно нищо, а в същото време бе и всесилен, непобедим и вечен, и в края на краищата - толкова объркан и толкова смачкан, че не му оставаше нищо друго освен да се засили и преодолее това гигантско препятствие - зъл демон, който му се хилеше насреща, предизвикваше го и го смазваше, смазваше го като нокът – въшка, подхвърляше го в маслото на унижението като безпомощна палачинка, и си играеше с него като котка с мишка, и се засили той със сакатите си крайници, с атрофиралите си мускули, с разкривеното си от болка лице, и се насочи към дъсчената ограда, и я прескочи.
А там, зад оградата, зад непреодолимото, зад времето, зад недоверието и присмеха, зад годините на лазене, и подсмърчане, зад тоновете обиди, зад безбройните часове в заключената тоалетна, и зад двойките и забележките, зад наказанията и плесниците, зад сълзите на майка му, и пиянските песни на баща му, зад кикота на пъпчивата му сестра, зад баба му и дядо му – единствените същества, които някога го бяха обичали, зад дъжда, и капките по прогнилия дъсчен под, зад зимния студ, и зад вечерите на пълнолуние и безсъние, зад бълнуването, зад треската, зад смачканите цветя и големите галоши, зад безчувствените съседи, зад надменните служители от социалните служби, зад гадния лейтенант с извратена психика, зад извърнатите погледи, и зле прикритите усмивки, зад подигравките на минувачите, и зад ... (смятайте още колко “зад” мога да напиша тук)..., го чакаше тя – Вероника – негова за цял живот... (това изречение може да се продължи още).”
в крайна сметка си спомних, че още преди десет века Франсоа Рабле – този бог на сатирата (вж. “Пантагрюел и Гаргантюа”) е съставял изречения дълги по цяла страница и аз нищо ново не правя. Пък и предполагам, че идеята на 2p е съвсем друга, за което се ИЗВИНЯВАМ на Майстора на меча и всички, които сериозно са погледнали на нея, за това, че подходих по такъв неподходящ начин към нея.
Всъщност на мен ми е малко трудно да напиша нещо в две изречения, което да не звучи повече като поезия, отколкото като проза.
И тук е момента да дам едно предложение.
Аз съм любител на кратките разкази (респ. на Робърт Шекли), и от доста време ми се върти в главата да създам супер-кратък разказ. Все отлагам изпълнението на мечтата си, но 2p ме вдъхнови да започна отново, и сега ми се иска да поканя вас, да опитаме в тази насока. Може да се създаде и отделна общност, ако желаещи се появят.
Няма ограничение за “краткостта” на разказа, стига да прилича на разказ и да е колкото се може по-кратък.
Ето и два примера:
Залез
Магарето гледаше изчезналото зад
мръсно-розовия хоризонт слънце.
Идваше нощ. С нея се връщаше и живота.
Непостижимо
Някога не един площад той бе видял нея.
Вече четиридесет години той пиеше чая си
сам. Мъртъв. Така и не посмя да я заговори.