и аз да се включа в рубриката "мило дневниче"

Не мога да изгоня мисълта за Х. Непрекъснато се връщам назад, въпреки че не съм била щастлива и там. Може би разликата е, че тогава имах надежда, а сега... Той обича онова момиче и тя го обича. Колко е хубаво, че са заедно! Само да не бях аз така излишна, да не бях... :((
Тук е приказно и самотно. Имам толкова много красота, а няма с кого да я споделя. Гледам небето сама, сама се радвам на цветята и сама вдишвам аромата им. Сама се катеря наужким по облаците. Сама тичам и сама се усмихвам на слънцето. Сама слушам птичките как бърборят и даже не смея да им отговоря. Толкова съм сама, че не вярвам вече в съществуването си.
Открих една особено красива паяжина до хамбара. Невероятно фина, мъничка и прелестна. Отразяваше светлината. Паяжината е капан за насекоми. Колко красива смърт! Искам да умра и аз така... Пък нека после ме яде паяк.
Е, паяците не са лоши. Те предричат, че ще дойдат гости. Жалко, че на село обикновено никой не идва. Освен вятърът. :)

21, септември, 2002год.