Приздрачни Видения и Размисли по Време на Едно Дълго Пътуване

1.

Сред снежната сумрачна тишина

в прегръдките на ранна зима

бледнее призрачна магьосница-гора,

обвита в тайнственост неотразима.

И клони сплитат неми сенки на дървета,

забравили зеленото и свежата любов.

Изсъхнали треви сивеят в зъзнещи полета

под белия, студен покров.

Тук там скали нехаещо изпъкват

подобно глухи очертания в незнаен брод.

В хралупи сгушени сърца се мъчат

да пазят сънищата си до идния живот.

Един безкрайно пъплещ влак

живота ни придърпва

в посока някаква-не знам каква...

Една луна в небето се озърта

и търси топлина във нечия сама душа...

2.

С червенина в небето

се облива слънцето

след тежкия си път

из дебрите на мръзнещия ден.

При този студ

усещам топлина

от  залеза,

прегърнал облаците

и самата мен.

3.

Самотното дърво отсреща

е сякаш център на вселената.

Залязващото слънце

тази тайна е открило

и цветен ореол

с любов му е дарило...

4.

Сама с настъпващата вечер

Сама със залеза на този ден

Сама със нямата луна в небето

Сама със трепкащи звезди над мен

Сама със облаците - причудливи форми

Сама с блещукащите светлини на онова селце

Сама с задъхания влак за някъде

Сама в света на моето сърце...

Сама със вечерта

Разтворила се с Времето

Прегърнала и трепет,

и сияния, и тишина

дочувам, сякаш шепот на Вълшебница:

"Това

не може

да е

самота."