Човек или Андроид?

Настъпва края на поредната напрегната седмица – дни, в които изпитвам капацитета на работните си способности в обсебващ 12 часов работен режим. Остават само двайсет дни до „нормализацията”, период в който затвърждавам емоционалната си стабилност и увереността си, че мога да поемам и още и още... Двата курса вървят сравнително добре, въпреки че не бях с големи очаквания предвид подбора на курсистите (отдавна излезели от учебна среда жени в единия и младежи от смесен произход с дефицит на мотивация в другия курс). Оставих настрана амбициите си за ексклузивни резултати и просто фокусирам вниманието им върху придобиване на знанията и уменията, заложени в учебната програма без да вкарвам други „трудно смилаеми екстри”... Дневният ми режим, досущ като на редови бачкатор е нещо от рода на: Ставане в 7.30, баня, излизане, преподаване от 9.00 до 21.00 с куп друга работа, която някак си извършвам междувременно; прибиране в 21.40; вечеря – 20 минути (меню - каквото се продава в магазина); четене и учене до 23.00; телефонни разговори до полунощ;  баня; Седем и половина часа (здрав) СЪН. Утре, подобно на всяка Събота ще правя опити за пробуждане в 5.30, за да мога да се прибера в Бургас към 8.00. Следва пазаруване (скара, зелена салата, активия с мюсли, шоколад), тъпчене, даунлоуд, домакинска работа (нямам робиня) до следобед и най-сетне време за социален (емоционален) живот - откраднати мигове щастие и така до Неделя привечер, когато пътувам обратно към... РАБОТА. Далеч не се оплаквам обаче, положението такова каквото ви го описвам е плод на собствената ми неспособност да отказвам бачкане – нещо, с което успях да смая колеги и приятели  и тази седмица. Какво имам предвид... Джеръми й Ейми (мила и млада семейна двойка) са новите доброволци в корпуса на мира... все още незная много за тях, защото пристигнаха преди два дни. Бившият им колега Тайлър си замина за родното си село  - беше забележителна личност, човек който изучи български като роден и остави след себе си както парцел в Царево, така и доста скърбяши сърца :))) Е, Джон Тайлър Фокс (виждам го пича като US посланик един ден в България) ме препоръчал на двамата сладури за учител по български. Дойдоха при мен и пожелаха да съм им tutor за шест месеца. Казах "OK, ще се радвам да съм ви полезен, но нямам никакъв опит в преподаването на български, освен това вероятно ще си ходя в края на Декември и не бих могъл да ви бъда наставник до края на изисквания период..." Предложих им да ги запозная с местната учителка по английски – млада жена с внушителни размери и не винаги уравновесен характер. Може би тя би била по-удачен вариант за тях. Говорих с даскалката, която с охота даде съгласие за финансовите условия и я запознах с новобранците. Снощи американчетата (май са по-малки от мен, но още не съм ги питал) дойдоха в офиса и с някаква надежда в очите ми казаха „Бихме искали, все пак ти да си ни учител, защото така и така ти ни пасваш повече...”. "ОК хора, но нека направим трайъл един, два, три часа за да видим доколко резултатно ще е общуването ни и нека после да решим има ли смисъл са продължим или не.” Да си вземеш tutor на чужда земя не е като да си вземеш учител, а по-скоро приятел който да те въведе в живота и нравите на местните. Та станах и езиков  наставник – ще отделям по един час в обедната си почивка (12.00 -1.00) за момичето и още един след работно време (21.00 - 22.00) за съпругът й. Веселба! Междувременно миналата седмица ми се развали изцяло бравата и неможах да изляза от квартирата, за да стигна навреме на работа. Обадих се в офиса да ми пратят ключар.
„Няма ключари в този град, да дойда ли да ти помогна” – каза финансовата ни експертка
„Трябва ми някой мощен пич да разбие вратата отвън” – уверих я аз в безпомощността на нейните 45 кила. Седнах притеснен, зарових се в телефона и докато търсех свободни приятели сред местните, звънна Мери-Ан - мадамата от Англия, която има салон за красота под офиса ни и предложи да ми прати Пол (мъжът си) на помощ. Той спаси положението и нервите ми, да е жив и здрав! Сетне пък му преинсталирах компютъра и прекарахме хубава английска вечер пред камината (без чай) :)
Проект JOBS продължава напред, но е в деликатна ситуация предвид финансовите затруднения, причинени от новото управление. В края на годината приключва Национална Програма на МТСП „Компютърно обучение на младежи”, а с това и основният смисъл на пребиваването ми тук. Бройката на квалифицираните като компютърни оператори местни хора наближава вече стотина -  за мини Община като тази цифрата е висок таван, който ще е пресилено да прескочим. От Общината искат да ме задържат, но имам нужда да развивам дейности с размах – нещо, което тук никой не може да ми предложи. В Бургас, след интервю получих оферта за работа в международен Call Center - може и да не е крайно лоша работа, но сякаш не се виждам уютно на подобно място. Не мисля за подходящо и да извършвам маргинални дейности като сглобяване на компютри или инсталиране на софтуер по цял ден, заради което ми се очертава известен период в търсене на работа в Бургас. В София може би е по-лесно, но пък наемите биха стопили всяко добро заплащане. Всъщност вчера, докато му подавахме апликация за Зелена карта говорих с един приятел за това как 300-400-500 лв. за повечето хора (в зависимост от професиите) са таван. Някак си е обречено да работиш, само колкото да си покриеш тока и храната обаче... Стигнахме до консенсуса, че ако в България след облагане получаваме 1000 лв. никога не бихме мислили за живот и работа в чужбина. В повечето случаи за да имаш такъв доход или трябва да си мениджър, или програмист, или да имаш собствен бизнес. Имаме мечти, идеи за бизнес, но тъй като са свързани с пари единствения изход е да ги потърсим другаде, където биха ни оценили повече.
Усещам как пребивавам, говоря и мисля само за работа. Не ми остава време да се замисля какво имах извън нея и учудващо е, че дори не ми е зле. Искам, разбира се да прекарвам повече време в Бургас сред приятелите си, но недостига на свободно време не позволява на подобни мисли да ме сдухват. Би трябвало да съм нещастен и може би щях да съм ако всичко това ми се случваше преди две години, но сега като че ли работата пречупи човека в мен и ме превърна в АНДРОИД.