Хипермаркет

Преди години работих в хипермаркет като стоковед-компютърен оператор. Работата се състоеше в компютърна обработка на стоки, баркодове, фактури, определяне на продажни цени, анализи и ревизии. Интересна професия изискваща прецизност, бързина, изпълнителност, лоялност, отговорност и издръжливост, която ми даде незаменим опит, но ми отне част от нервите и здравето. На ден, заедно с колежката ми обработвахме над сто доставки. Работата беше кошмарно натоварена – нямахме минута покой от куповете с фактури и количките с единични бройки от всяка доставка. Като че ли ме ценяха повече, защото заплатата ми за една и съща длъжност беше по-висока от колкото нейната. И има защо... за разлика от семейната ми колежка аз винаги бях на разположение...

Освен  работата в магазина-майка бях релокиран и в други, новоотварящи се обекти от веригата, където осъществявах дейностите по първоначалното зареждане непосредствено преди откриването. Не си взимах отпуски, поемах отпускари от други обекти, не възразявах да оправям нередности насам-натам и да обучавам новопостъпващите колеги.

Собственика на веригата (подставено лице) беше от селски произход, предприемчив, но не достатъчно интелигентен човек. Отдел мениджмънт и анализи пък бяха негови роднини, които тровеха ежедневието ни със безумната си некомпетентност. Всъщност, запълваха времето си основно с дегустации на нови продукти и рекетиране на доставчици за стокови кредити. Топ мениджъра пък беше толкова прост, че не можеше правилно, дори и с калкулатор да извади търговската отстъпка от редовната цена.

Така въпреки всичко успяхме да отворим големи обекти, които в последствие станаха част от голяма международна верига от маркети.

Честно ви казвам – такова напрежение не съм чувствал никога. Не ползвах обедната си почивка, защото ако почиваме и двамата с колежката, после нямаше да можем да си влезем в офиса от задръстената със стока рампа. Колежката беше семейна, водеше и взимаше детето си от училище, ползваше почивките си и разбира се аз сам поемах целия магазин в тези тягостни моменти.

Нека да уточня, че става въпрос за магазин голям колкото Пикадили – Варна, а там всеки коридор се поема от един стоковед-оператор, който просто обработва фактурите (единичните бройки са вече вкарани на сървъра посредством терминалното у-во на приемчика) докато единствено главния им стоковед определя цените. Така работата, която в Пикадили се поема от 8 човека, в нашият обект падаше връз плещите на двама и за срам голям дори и с терминал не разполагахме...

Освен всичко друго при нас беше и охранителната система с много монитори, които бълваха радиация до степен, в която от ръцете ни постоянно излизаха искри. Така ме удряше тока, че с докосване унищожих веднъж компютърна мишка, а в последствие и двамата с колежката получихме аритмии, но тя и раково заболяване... като бонус за бързата и прецизна работа. 

Задържах се в този ад цели две години. Период, в който само веднъж ми увеличиха заплатата, която представете си достигна 280 лв. (срещу 800 за главен стоковед в подобен магазин). Разбира се, досещате се че не бях осигуряван върху реалната заплата... Две години след напускането ми заплатите са същите, а текучеството на персонала е като пред вход на киносалон.

След първата година в един люто студен ден на м. Декември г-н Собственикът, решил да спести пари за куриери, организира разнасяне на ежемесечния ни каталог. И тъй като унижението за него е метод за "сплотяване" на колектива той реши да впрегне целия персонал на всички обекти в едно с управителите на магазини та да се юрнат вкупом из града да разнасят брошурите. Първият път отидох и се върнах посинял от студ с цепеща болка в главата. На сутринта се събудих и установих, че виждам двойно. Момичетата и момчетата също – посинели, със студови алергии, хлипащи стискаха зъби, но отидоха и следващия ден. Аз отказах, като аргументирах пред Собственикът достатъчно любезно и интелигентно решението си. Тогава бях посочен като нелоялен служител и бях осведомен, че няма да изкарам Нова година там. Въпреки, че накрая му повиших тон (то селянин разум го не трогва) не само че не ме освободиха, а и започнаха да се държат още по-равностойно с мен. Спечелих капка респект, но работата все така ни смазваше.

Дефакто обекта се крепеше на стоковедите – аз и колежката ми, особено когато прехвърлиха отговорността за комуникирането с доставчиците и грижата за документацията на нас. В същото време управителката не се занимаваше с друго, освен да пише работни графици, да трие и подменя сроковете на годност върху опаковките на някои стоки или лично да посреща и с пълни торби да изпраща корумпирани служителки на ХЕИ.

Изцедени, но отново заедно с колежката правихме постоянните ревизии и интересни справки от рода на това колко козунака са се продавали на Великден преди две години или коя марка шампанско се е харчила най-много по Новогодишните празници. Немога да не спомена и факта, че  мениджъра Човешки ресурси - млад и пре-образован пич, син на университетски преподавател, изпълнявал същата длъжност и в Макдоналдс откъдето беше привлечен чрез хед-хънтинг  вместо да работи в посока подобряване условията на труд, чрез ходатайстване пред управителното тяло за наемане на така нужния допълнителен персонал в нашият отдел, той не правеше друго, освен да доносничи срещу касиерките и осбено срещу тези, които не откликваха на сексуалнните му пориви. Поради тази си еротомания пък беше натирен от компанията. Но и десет страници да изпиша, пак няма да успея да обхвана почудата ми как въпреки всичко мазохистично изтърпях целият този кошмар.

Последното лято най-накрая успях да взема едва десет дни отпуск. Възрадван отидох в Несебър, но и бях притеснен от факта, че колежката ми веднага след моето завръщане щеше да излезе в едномесечна ваканция, та щях да си прекарвам и нощите в офиса. На вторият ден ми прекратиха отпуската: "Стоянчо, идвай не можем да се оправим без теб"... Върнах се, но за да депозирам молбата си за напускане. Въпреки всичко не съжалявам за времето прекарано в Хипермаркета - освен незаменимия тренинг, който получих на това място, там успях да открия най-ценната си приятелка. Месеци след това здравословните ми проблеми се изпариха и продължих развитието си на друга месторабота, където получих не просто по-добро заплащане, но развитие и ценен опит, които ще ми служат и в годините напред.

Днес гледам на този период единствено като на материал за заснемането на телевизионен сериал – в хипермаркетите цари въз интересна, но неописана микро среда, в която се преплитат човешки взаимоотношения, обръщат се съдби.... неща, които биха приковали вниманието на милиони домакини в целия свят. Мистър Спилбърг, ако почерпите за идеята, ще Ви драсна материал за 20-тина серии ;)