Страшния
Кофата за боклук се разтресе. Веднъж, после втори път – по-силно. Капакът се открехна леко, колкото да се покаже една мръсна ръка, даже не ръка – четири пръста с дълги, черни нокти. Пръстите се вкопчиха в капака и започнаха да го избутват нагоре. Кофата за боклук беше ръждясала и капакът се противи известно време, преди с жаловито скърцане да се отмести назад и да позволи на сутрешното слънце да освети съдържанието. Първото, което се подаде, беше лице. Изкривено, брадясало, с помътени очи, които отвреме-навреме проблясваха и тогава цялото лице се променяше – изведнъж рошавата мърлява грива и проскубаната брана изглеждаха не на място, като някакъв излишен, чужд придатък към блестящите, живи очи, които гледаха проницателно и приковаваха вниманието на всеки, върху когото се спираха. Но промяната бе само за секунди, след това очите отново помътняваха и маската на безнадеждност отново се впиваше в лицето на скитника...
Скитникът с пъшкане се надигна, за ужас на младата жена, която тъкмо минаваше край кофата, хванала за ръка малкия си син. Жената се бе навела и говореше нещо тихо на детето, а фигурата на клошаря, внезапно изникнала от кофата, ги стресна и те бързешком минаха на другия тротоар, хвърляйки уплашени погледи през рамо. Скитникът не ги и забеляза. Измъкна се от кофата, посегна за торбата си, служила му за възглавница, и закрачи по улицата. Какво пък, в крайна сметка кофата беше почти нова, а като я забеляза, от „Чистота” точно я откачаха от боклукчийския камион. Валеше като из ведро, беше късно, а той беше уморен след цял ден ходене, на всичкото отгоре другите места, подходящи за спане, бяха или заети, или заключени. Три дена прекара в едно пусто мазе, преди собственикът да научи за неканения обитател и да закове прозорците със здрави дъски, после спа няколко вечери на пейка в парка, но дойде пазачът и го изгони, след това таман намери някаква полуразрушена сграда и взеха, че я събориха... Щели да строят МОЛ, подочу. Не знаеше какво е МОЛ, но онази част от него, с бляскавите очи, му подсказа, че вероятно ще да е нещо като ХоРеМаг, но по-голямо. Както и да е – последната вечер се видя принуден да преспи в кофата за боклук. Поне беше на сухо, а и кофата беше обемиста, четвъртита, с колелца и голям капак. Отвън даже пишеше на немски – Stadtwerke Duisburg. Понеже не за пръв път му се налагаше да преспива в такива кофи, клошарят беше измислил и хитроумен начин да запъва отвътре капака, оставяйки само един тесен процеп. Все пак дори на него не му беше приятно да го събутят рано сутрин с чувал боклук в лицето.
Продължи да крачи по улицата, сляп и глух за всичко наоколо. Всъщност не за всичко. Хората не забелязваше, но очите му непрестанно сканираха плочника. Всичко ценно се прибираше в торбата – останки от някаква детска играчка, захвърлена недоядена кифла, празни бутилки – торбата сякаш беше бездънна и поемаше всичко. Всяко кошче за боклук биваше внимателно проверявано с движения като на автомат – три-четири бръквания с пръчката, колкото да разрови боклука и да прецени има ли нещо, което заслужава да се добави в торбата, после завъртане и отново същия сомнамбулски ход – до следващото кошче.
Тази седмица беше добра за клошаря. Кошчетата осигуриха необичайно богат улов, а имаше и пари – 15 лева. Някаква баба го помоли да и изчисти мазето, явно нямаше достатъчно пари да викне фирма или поне някой ученик, та след дълги пазарлъци цани клошаря. Той бе доволен – намери доста неща в боклуците, а и 15 лева са си 15 лева! Днес щеше да се поглези, бе решил веднага след сутрешния обход на района да си купи голяма, топла баница. Даже не му се наложи да чака – макар че пред баничарницата имаше опашка, когато той се нареди, опашката някакси се разпадна и за има-няма половин минута вече бе пред гишето и поемаше топлата баница от намръщения продавач. Но клошарят не забеляза гнусливото изражение на продавача, даже проломоти „Благодаря” и се отдалечи, докато зад него опашката изведнъж се образува наново.
Наближи гарата и приседна на някаква полусчупена пейка досами входа. Харесваше гарата, тук винаги имаше пълни кошчета и състрадателни хора, които му оставяха я по някоя стотинка, я къшей хляб, я ябълка или даже по нещичко за пиене. Най-обичаше пристигащите влакове, просто заставаше до ескалатора и винаги, ама абсолютно винаги се намираше някой да спре, да свали голямата торба от рамо и да извади нещо за ядене. Виж, заминаващите – те бяха други. Намръщени, нацупени, бързащи, с поглед, забит на метър пред краката, те никога не даваха. Никога и нищо...
- Чичо, чичо... дай малко баница, бе чичо... Умирам глад, чичо, умирам, три дена нищо не съм ял, чичо...
Сепнат, клошарят извърна глава. Едно малко циганче го дърпаше за ръкава и гледаше баницата като къс самородно злато. Обикновено нищо не даваше на циганчетата, те му бяха даже конкуренция на гарата, но този път отстъпи. Все пак седмицата беше добра. Протегна баницата към детето:
- На, отчупи си.
Циганчето светкавично се прресегна, дръпна цялата баница от ръката на клошаря и търти да бяга. Иззад ъгъла се чуха радостни крясъци – явно другите циганета бяха наблюдавали кражбата и вече предвкусваха топлата баница. Клошарят обаче с учудваща пъргавина се завъртя, с три крачки настигна циганчето, сграбчи го за ръката и го вдигна във въздуха. Лицето му се изкриви още повече, зъбите му се оголиха, от гърлото му излезе словещ нечленоразделен гъргорещ звук, а дясната му ръка с изкривени пръсти се вдигна във въздуха, готова за жесток удар. Циганчето се смръзна на място от ужас и даже не опита да се изкопчи, а останалите се пръснаха като пилци, викайки:
- Бягай, бягай! Страшния, Страшния дойде! Бягай!
Страшния... Страшния... Виковете на циганчетата заглъхнаха, хората наоколо първо се обърнаха, но като видяха какво става – свада между цигани и клошар – загърбиха сцената и се направиха, че нищо не е станало. Свадите тук бяха ежедневие, никой нямаше желание да се намеси, дори охраната си траеше, в краен случай дежурният полицай идваше да въдвори ред, обикновено – твърде късно. Но Страшният бе застинал – с оголени зъби, с вдигната за удар ръка. Само че беше безмълвен. И очите... очите му проблеснаха, и брадата и прорасналата коса отново бяха не на място, като неумела дегизировка. Цигането, увиснало в ръцете му, също беше безмълвно. Страшния го пусна на земята, но продължаваше да го стиска за ръката. „Колко ли е изгладняло, за да посмее да открадне от Страшния?”, запита се той. Пръстите му се разтвориха и пуснаха детето. Страшният се наведе, взе баницата, която циганчето беше изтървало, и му я подаде
- На! Яж!
Цигането гледаше невярващо. После грабна баницата и с все сила хукна към останалите от бандата, които чакаха, скупчени на десетина метра, да видят какво ще се случи. И пак веселите им крясъци огласиха голямата чакалня, а Страшният се обърна, върна се при пейката, приседна и извади цигара.
Страшния... Никога не бе знаел, че децата го наричат така. А как се казваше всъщност? Веселин? Или Венелин? Май Веселин беше... Пръстите му умело свиха цигарата и я поднесоха към устните, кибритът просъска в шепите му и огънчето освети очите му. Блестяха.
Веселин... Толкова отдавна беше... Никой не го бе наричал така от години. Другите клошари му викаха Доктора. Знаеше толкова неща... И много беше забравил, но когато се наложеше, вадеше спомени сякаш от някакво скрито чекмедже със знания в главата си. Не на един и двама скитници беше помогнал, я ще намести счупена кост, я ще извади някое хапче от чудодейната бездънна торба. Защото той беше Доктор, ама истински. Огънчето на цигарата просветна, когато Доктора дръпна силно. Толкова години минаха, толкова неща бе изтрил от паметта си, но вкусът на тютюна бе същият. С всяко всмукване на лютивия дим разумът му се проясняваше и той си спомняше, спомняше...
Спомни си за малкия град, където бе отрасъл, за родителите си – скромни и трудолюбиви хора, които даваха всичко за единственото си дете. Спомни си дългите лекции в университета, спомни си нощите, в които бе учил без почивка за изпита по анатомия. Спомни си годините, когато като млад лекар практикуваше в малко село на другия край на България, далеч и от родителите, и от познатите от студентските години. Спомни си и Нея. Не, не я беше забравил. Ния, така се казваше. Ния, веселата учителка от селското школо, Ния със златната коса, Ния със сините очи... Неговата Ния...
Фасът отдавна бе угаснал, но Доктора машинално сви нов. Като малката кибритопродавачка, той искаше да запази момента, прекрасната картина на спомените. Ния... Техният дом... Раждането на Митко... Митко... Митко... МИТКО!!! Спомените се завръщаха, давеха го, палеше фасовете един от друг. Ния и Митко – неговото семейство. Спомняше си, спомняше си съвсем ясно – как ги взе от родилния дом, как вечер бдяха над малкото креватче, първото зъбче, първите думи, първите стъпки... Още един фас... Детската градина, училището, гордостта, когато видя името на Митко на първо място в списъка на приетите в Техническия университет...
И тук спомените спряха. Три, четири яростни всмуквания не помогнаха, само фасът свърши и опари пръстите му. Съзнанието на доктора се блъсна в черна стена. Болка. Това беше името на стената. Болка, болка, болка. Болка. Страшна, неописуема. Доктора вдигна глава и погледна право в часовника на гарата. И в този миг болката експлодира. Разкъса главата му, а спомените, откъслечни като шрапнели, се забиваха в съзнанието му. Тук, под този часовник той и Ния прегърнаха за последно Митко, когато той замина за Франция със стипендия. Тук беше, да... Как не си го бе спомнил през всичките тези години, докато беше обикалял пероните и чакалнята на гарата? Как? Митко, неговото малко момче, го нямаше. Защо, как? Къде беше Митко? Какво бе станало с него?
Доктора застина. Нов откъслек от спомените му изникна от нищото, намести се, не заби се в съзнанието му и остана там. Очите му се насълзиха.
Бяло. Бяла стая. Бели шкафчета. Бели чаршафи. Ния. Бяла. Той и колегите му. Бели. Говорят тихичко и хвърлят по някой скрит поглед към нея. После към него. Те знаят. И той знае. И Ния знае. И Митко знае. Да, и Митко е там. Но не е бял. С дънки е, и с пуловер. Френски. Очите му са сухи. Не защото е смел, а защото няма какво да изплаче вече. Диагноза. С три букви. И после три години мъки, надежда, пак мъки, но по-големи, и пак надежда, но по-малка. Накрая нищо. Празнота. Празнотата на отчаянието. Празнотата на дома. Празнотата... Празнотата... Празнотата на бутилката. Празна... празна... празна! Искам още! И още, и още! Наливай! Наливай, ти казвам! Наливай, по дяволите!
Очите на Доктора помътняха, ръката машинално се стрелна към торбата, но този път не за тютюн, а за бутилката с евтина ракия, която стърчеше от някакъв грубо пришит външен джоб. Надигна я и отпи жадно, на големи глътки и дори не забелязваше как шльокавицата прогаря гърлото му. Удар и контраудар, болка и лекарство. Спомените постепенно избледняха и се превърнаха в някаква тежка, но неопределима тъга, замъглила съзнанието на Доктора. Той отново надигна шишето...
- ВИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!!!!! КВИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИК!!!!!!!!!!!
Яростният вой на спирачките и отчаяното квичене на кучето стреснаха скитника. Бутилката се изплъзна от пръстите му и с трясък се разби на земята. От таксито слезе, не - изтъркаля се огромен мъжага с бръсната глава, анцуг и дебел един пръст ланец на врата. Насочи се право към кучето, което лежеше на асфалта и едва проскимтяваше, и го зарита с всичка сила
- Мама ти д’еба, мръсен помияр, мама ти мръсна кучешка! Огъна ми престилката, краставо псе такова, сега знаеш ли колко пари трябва да дам да я оправят, мама ти д’еба бълхлясала!
Кучето не мърдаше. Дали от удара или от ритниците, но беше мъртво.
- Стига го рита, бе! Виж, че не шава! – чу се глас от тълпата зяпачи.
Разяреният таксиджия тегли още един-два ритника на жалката купчина козина, качи се в колата и потегли с мръсна газ. Дори през свиренето на гумите се дочуваха злостните му псувни. Някакъв човек се наведе над кучето, обърна го с върха на обувката си и като се увери, че е мъртво, го вдигна за врата и го хвърли в близката кофа за боклук, а отгоре му натрупа някакви картони и парчета стари вестници, които се валяха наблизо. „Да не се плашат децата”, промърмори човекът и се упъти към тоалетната да си измие ръцете. Зяпачите се разпръснаха, само скитникът остана неподвижен на пейката. Очите му бяха приковани в двете малки кученца, които обикаляха, скимтейки, кофата за боклук и се опитваха да се покачат в нея. Дали бяха видели какво се случи с майка им, дали бяха проумели някакси, че вече я няма, или просто търсеха познатата миризма – това никой не можеше да каже. Нослетата им, вирнати във въздуха, безпогрешно ги упътваха, двете кученца се изправиха на задните си лапички и задраскаха по кофата. Но кофата беше голяма и тежка, нито можеха да я преобърнат, нито можеха да се изкатерят в нея. Оставаше им само да обикалят и да скимтят.
Доктора се изправи. С бавни, отмерени крачки отиде до кофата и пое кученцата. По едно във всяка ръка. Вдигна ги и ги доближи до лицето си, сякаш да ги разгледа по-добре. Усетили промяната, кученцата задушиха трескаво. Опашчиците им, увиснали във въздуха, започнаха колебливо да трептят, после трептенето се усили, стана все по-бързо и по-бързо и само след секунди задниците на кученцата сякаш изпълняваха някакъв див ориенталски танц, муцунките им се протягаха към лицето на Доктора и малките им розови езичета се стрелкаха в отчаян опит да го близнат. Доктора ги подържа в ръце минута-две, после полека ги остави на плочника. Обърна се бавно, върна се при пейката и нарами торбата. Закрачи. Дори не хвърли поглед през рамо. Знаеше, че те са там, че го следват. Какво пък. Себе си успяваше да изхранва, ще се справи и с две кучета. Да не ми е името Страшния, помисли си с насмешка скитникът.
Коментари