Странна постановка

Наскоро присъствах на театрална постановка по австрийски, ако не се лъжа, проект, която много ме озадачи. Не толкова поради факта, че беше много брутална, че направо вулгарна, а заради това, което я последва. Актрисата (беше моноспектакъл) и колежката й, която се занимаваше с осветлението, извадиха камера и микрофон и ни подканиха да кажем мнението си като записваха какво казва всеки.

Постановката се казва "Детеубийство" и е в изпълнение на "Червената къща", а австрийците финансират проекта. Не искам да ви развалям удоволствието, ако изобщо има такова, от това да го гледате сами, но не знам дали изобщо го играят вече някъде, така че с две приказки ще ви го разкажа. Става въпрос за една жена, която не е много добре психически, семейството й не е читаво, непрекъснато се е налагало да заслужи любовта на родителите си като дете, съпругът й я малтретира, тя забременява (честно казано не разбрах дали от баща си или от мъжа си),опитва да направи аборт - не успява, опитва се да се самоубие - не успява и в крайна сметка ражда детето и го убива. Действието се развива по време на съдебния процес срещу нея с ретроспекции. Забравих как се казваше автора на пиесата, но актрисата каза, че и по принцип си бил толкова брутален. Защо използвам думите брутален и вулгарен - защото всичко в пиесата беше максимално реалистично представено, направо натуралистично, светът на тази жена беше изцяло потънал в мъка, болка, нещастие, лудост, но всичко е представено така, че зрителят не може да й съчувства. Не знам как да ви го опиша - направо започваш да чувстваш неприязън към тази жена. И как не - на средата на "сцената" имаше един голям ковчег, пълен с вода, в който тя влезе и започна да "дави" бебето си. Всичките ми възприятия се объркаха и ужасена затворих очи, защото за части от секундата повярвах, че вътре в ковчега има бебе, което пляска с ръчички, борейки се за въздух!!! Тази жена не иска съчувствие, не иска помощ, не иска нещата да се оправят, а не е щастлива с това, което има, мисли само за себе си, другите са само едно допълнение към нейния свят. Самата актриса каза, че са й били необходими 6 месеца, докато разучава ролята, да намери нещо в героинята си, заради което да я обикне и да й съчувства. Не сподели какво е то.  Изобщо докато гледаш героинята потъваш, потъваш, потъваш, имаш чувството, че усещаш зловонията на някакво блато и не виждаш никакъв път за излизане от него. Чувството за потиснатост се допълва от непрестанните изкривявания на въображението й, в които тя си представя например как отрязва члена на баща си с един меч и после как си забива меча във влагалището така, че (цитирам) "острието му да излезе от главата" й. Извинете, ако прекалявам с натуралистичността в представянето, но бях толкова шокирана, че имах нужда да го споделя с много хора и да видя какво мислят, а така ще добиете по-ясна представа за постановката. 

Когато казах, че не знам дали ще имате възможност да го видите, ако имате желание изобщо, имах предвид, че този спектакъл освен, че самият той е странен и се изпълнява по странен начин, то и местата, на които се изпълнява са странни. "Сцената", както упоменах и по-рано в кавички, е някоя зала в различни, ама наистина много различни ...да ги наречем институции. Спектакълът е изнасян в полицейски участък, в женско ТВУ, в болница за шизофреници, в затвор, в църква. (На бас, че ви стана интересно къде по-точно съм го гледала ) И интересна е реакцията на различните групи зрители. Актрисата ни каза например, че в ТВУ-то момичетата са го приели като комедия и са се смяли през цялото време, шизофрениците пък казали, че били много доволни, че  състоянието им се приема за болест.

Знаете ли, отдавна не се бях замисляла над това, което гледам, толкова, че да давам обяснение, мнение или нещо подобно. Наскоро ми се случи, когато Тери ме помоли да напиша първите неща, които ми минават през ума след като гледам "Танцьорка в мрака" и доста неща ми излязоха изпод ръцете, до които изобщо може би нямаше да мога да стигна, ако не се бях замислила. Та мисълта ми е, че напоследък съм започнала да причислявам към събирателното"изкуство" всички неща, които гледам или чета, без да се задълбочавам действително в техния смисъл.  Това  не беше много свързано, това не беше кой знае колко смислено...еми да, ама сега то "изкуството" вече твори какво ли не, ти пък коя си, че да даваш мнение по въпроса и така приемам нещата едно по едно, едно по едно, че в един момент притъпявам усещанията си, приемам, че това, което трябва да чувствам , е това, което ми е заложено от филма, постановката, книгата, картината - губя този оттенък на приозведението, който се придава от моята преценка, моята гледна точка. Честно казано, ако бях гледала това изпълнение в някой театър, нямаше въобще да се впечатля толкова - е че какво, голяма работа, пиеса като пиеса! Но когато хората около мен - баби, дядовци, дечица даже, журналисти, доктори, студенти, теолози, строители, авиатори и какви ли още не хора започнаха да коментират един по един това, което са видяли, всеки беше видял нещо различно, нещо контрастно или пък нещо подобно, но от друга светлина, се усетих, че всъщност тази пиеса ми е направила огромно впечатление, че направо ме е обърнала с хастара наопаки и разбира се почувствах нуждата да го споделя и естествено го направих, както и повечето присъстващи.

Само за сравнение ще ви кажа, че представлението беше дълго около 40-тина минути, а беседата след това - 2 часа и 30 минути. На ложи се да сменят видеокасетата. Естествено нямаше граници на темата, но имаше два основни въпроса от страна на актрисите (казвам от страна на актрисите, защото стигнахме дотам, че и ние почнахме да им задаваме въпроси - в крайна сметка те споделиха, че усещането е съвсем различно в зависимост от това в каква среда се възпроизвежда пиесата). Първият въпрос беше: Кое е преобладаващото чувство, което пиесата предизвиква в нас. Първото, което на мен ми мина през ума, беше страх, граничещ с ужас - мисля, че това е подобаващо обобщение на мнението ми. А вторият въпрос, както и въпросът на публиката към актрисите ще ви го задам и на вас, макар, че ви запознах съвсем бегло и може би доста пристрастно със ситуацията.

Бихте ли осъдили тази жена и каква би била вашата присъда?

А въпросът, който беше зададен към самата изпълнителка на моноспектакъла беше:

Как бихте кръстили пиесата, ако главната героиня беше успяла да направи аборт?