Стаята
Някои стаи са тихи и спокойни, но живи. Още с влизането се усеща живот. Други са мъртви. Сякаш от твърде много проветряване в тях е станало прекалено студено. Нещо такова се случи и с моята стая. Сутринта, когато съм излизала, вероятно съм забравила вратата отворена и стаята ми е станала студена. Нощният хлад се е наместил удобно в неоправеното ми легло, а вятърът е довлякъл някакви листа пред вратата. Късно е, отдавна е тъмно, а в стаята ми няма никой – всеки си има важна работа. Който пръв се добере до стаята – пръв ще усети пронизващия студ. В случая се падна на мен. Имах толкова много неща за казване, а ето, че няма на кого да ги кажа. Не е много умно да се говори с празна стая – тя поглъща думите и ги връща обратно с по- голяма сила. Телевизорът не оправя нещата – той дрънка чужди думи, които обикновенно не отговарят на мислите в главата ми. Затова изобщо не търся дистанционното. Всъщност, хубаво е човек понякога да поседи сам в студената си, празна и тъмна стая. Стига да не е за дълго. Ако е за дълго – думите се загубват. Губят смисъл и посока дотолкова, че накрая човек се отказва да ги употребява въобще. Думите са странно нещо. Сякаш живеят свой живот. Понякога, когато са казани на празна стая, винаги се намира едно тъмно ъгълче, което да каже: „Аха, хванах ли те! Ти си клише! И изобщо не си толкова добра, за колкото се представяш!” . Тогава можеш много дълго да убеждаваш околната тишина, че - да, може би, разбира се, че е възможно, кой ли пък претендира... Или, че – да, не съм добра, никога не съм го твърдяла... Май само ББ оценява липсата на „диалогичност” и „комуникативност” като положително качество в някои ситуации. Но това е друг въпрос, няма да се отклонявам сега. Понякога, когато човек забрави какво точно беше дипломация, изплюва много верни неща. Но то е само понякога, пък и обикновено носи неприятни последици.
Въпросът беше за стаята. Харесва ми, когато намеря в нея някой, с когото да си кажа две думи. Може и повече думи. :)) Иначе защо всъщност да влизам? Мога да си мълча и без стая. Най- добре се мълчи без стая, всъщност. Не обичам идеята за стая просто така – да има, да не сме без... Сега за сега нямам избор, мога да постоя още малко в студената си, тиха и тъмна стая, а после със сигурност ще изляза. Тъпо ми е да си говоря с тишината – тя е толкова безлична, че рискувам да ме зарази. Но и да постоиш за малко в тишина не е излишно - можеш да чуеш стъпките на пролетта, поскърцването на старата ракла с дрехи за път, дори как растат борови връхчета за чай... Все интересни работи, ако има на кой да ги разкажеш. Иначе, колкото и да затоплям стаята, все ще си е студена. Мразя да ми е студено!
Стаята съвсем не е празна :). Ето, отнякъде заедно с вятъра се е появил приятел :).
No room would be empty if your mind is full (The Little Buddha; 3:50 min).
И можеш да разчиташ, че, заедно с вятъра, аз съм винаги тук - заради часовата разлика още повече :))).
Всъщност няма нищо по-тъжно от стая, която е била пълна и вече е празна. Ние в къщата, където живяха баба и дядо имахме доста такива за известно време. Особено се усещаше в стаята на дядо ми, защото тя беше изолирана и никой не влизаше в нея. Сега сложихме вътре компютър и вече е друга стая. Не е толкова самотна. Влизаме, излизаме, смеем се...Хубаво е, когато стаите са пълни със смях. Иначе за какво да съществуват?
В крайна сметка стаята е просто парче въздух оградено от 6 страни, което ние наричаме свой дом. Докато има хора, въздухът е жив. Когато няма хора, той става просто мъртва материя пазеща техните спомени. Когато прозорците са отворени за твърде дълго или хората си отидат, той се смесва с околния въздух и спомените се размиват. И става отново парче въздух оградено с 6 стени.
А, моята стая с нормални стени си е много топла и си я харесвам:))))
Ех, Наско! Веднъж и аз да си позволя да проявя малко оптимизъм - и ти да се окажеш прав за всичко!
Pastor Kris, благодаря ви за оценката. Понякога става по- леко, друг път се колебаеш дотолкова, че натискаш някой друг бутон. Жалко за споделеното в тия случаи - то просто не стига там, закъдето е предназначено и се разпилява по вятъра. Ако беше стигнало, можеше да докосне някого, но...