Среднощно
„Обичам те“, промърморва леко засрамено Роланд, след като се е опитал да навре езика си в устата на жената, с която са женени от 3 години. „Тъпа фригидна кучка“, обаче е мисълта, която се върти в главата му, докато наблюдава как с леко тромава походка тя се отправя към часа по аеробика. Това е и последния път, в който вижда кльощавото й тяло и късата, изрусена в грозно жълто, коса.
Маги така и не е намерена. Без свидетели, без доказателства, без хипотези, полицайте (толкова щастливи в началото, че в това забутано село имат възможност да покажат научените в академията умения) бързо класифицират случая като „нерешим“ и спират работа по него. Роланд не страда много и само вечер дълбоко в себе си, скрит зад дебелите стени на празния си дом, признава голямото облекчение, което чувства след изчезването на Маги. Шест месеца по-късно той се жени за собственичката на пекарната в съседното село, където живее щастливо и до днес.
Момичето със сините кецове, което прекосява напряко малкото китно селце, за да стигне до стадиона и да направи обичайния си сутрешен крос, също е щастливо. Тя знае, че е близо до намирането на душевен мир, и се наслаждава на всеки момент от живота си – безумно синьото небе, зимното слънце, греещо яроко в очите й, есенните дървета покраи магистралата, вътърът, който всяка сутрин закачливо си играе с косата й, са само още един повод да се усмихва широко и да си мисли „Господ съществува“.
За Маги, обаче, Господ не съществува. Тялото й, набраздено от десетки пробойни рани от нечие острие, се разлага трета година, погребано в тежката пръст на стадиона – място, покрай което момичето със сините кецове минава точно в момента.
Петък. Около 3:30 през ноща. В стаята влиза мека лунна светлина, прозираща от единствения прозорец в стаята. Тихите, зимни, дъждовни капки по покрива, карат малкот пространството да като изглежда топло и уютно убежище. Усеща в устата си горчивия вкус на прекъснатия сън. Опитва се да се протегне. Движението е затруднено заради чаршафите, омотани на топка около тялото й. Одеалото лежи далеч от леглото.
„Кошмар - заключва тя полугласно – отново“.
Тогава го чува. Звукът от удрящата се врата на банята. Веднъж, два, три, глухи удара.
Струя тудена пот бързо тръгва от гънката на врата й и се утаява в цепката на гърдите й.
„Заключихлизаключихлизаключихли?“
Става и тръгва към банята палейки всички светлини по пътя си. Усещането от почти божествено облекчение, преминава като тръпка през цялото й тяло и леко разпуска стегнатите от неври мускули, когато открива, че прозорецът на банята (който е с решетки) зее широко отворен, а отвън нахлува нощният зимен вятър. Изправя се на пръсти за да го затвори, като си мисли да провери всички прозорци в къщата, както и местата където някой може да се скрие.
Студената ръка се обвива около босия и глезен. Няма време дори да изпищи докато главата й се носи бясно към ръба на тоалетната чиния. Една мисъл „Мамка му, семейството няма да го има през уикенда“, преминава още по-бясно през главата й, секунда преди да загуби съзнание.
Събота. Около 3:30 през ноща. В стаята влиза мека лунна светлина, прозираща от единствения прозорец в стаята. Чува глухото бучене на вятъра в комина, хладилникът работещ на пълно обороти, капките вода падащи в купа неизмити чийни в кухнята. Усеща лепкав, метален вкус в устата си, както и подутина от дясна страна на лицето й. Миризма на гнило, пот и човешки изпражнения. Секунден flash back. Врата. Светлина. Удар.
Събира всичките си сили за да закщрещи. Една мазна ръка грубо бърка в устата й. Пръстите стигат до самото й гърло. Викът е прекъснат в зародиш.
„Добро утро, слънчице. Как спа?“
Гласът звучи ужасно познат. Обръща се и се опитва да фокусира леко прегърбената фигура с голяма глава стояща точно зад нея.
„Обещай ми да не викаш, момиче и няма да боли. Много.“
Неделя. 11:11 сутринта. Капките кръв се утаяват на големи мазни петна по персийския килим в стаята. Десетки малки рани по цялото й тяло (недостатъчни за да я убият) кървят в синхрон. Шумна плесница я изкарва от вцепенението. Той стой пред нея. Патериците са подпряни на гардероба отзад.
„Ти?“
„Аз. Понякога е удобно да оставиш хората да си мислят, че си друг. Нали момиче? Не го ли правим всеки ден? Дрехите ни, начина, по който говорим и се държим с останалите. Нашите маски, които не сваляме даже нощем когато сме заедно с човека, който си мислим, че обичаме.“
„Но защо?“
„Страстите, скъпа са това, което ни кара да се будим всяка сутрин. Те са и нашите малки извинения за престъпване на границите. Всеки ден правим по някоя стъпка в грешната посока. Просто, на мен ми ми харесва повече. Ще ми хареса и да те гледам как умираш. Някой тук е бил много лошо момиче. Хо-хо-хо.“
Три месеца по-рано той я наблюдава докато излиза от банята в оранжевата си хавлия. Главата му е толкова изкривена в опит да зърне какво се крие отдолу, че едвам успява да се изправи в момента, в който тя поглежда към него. Същата вечер мъжът в инвалидната количка мастурбира бясно (до болка), в малката си, мръсна стая на долния етаж.
Неделя. 13:01 на обяд.Ръцете й са отвързани. Вижда ножът, които лежи на масата до леглото й. Забавеният каданс на последващите събития, никога няма да си отиде. Тя се хвърля към към вратата на стаята, като хваща в движение мръсното оръжие. Босият й крак се подхлъзва на нещо лепкаво и мазно – собствената й кръв. Пада на кафявите плочки в коридора, като с периферното си зрение вижда как огромното му тяло се хвърля към нея. Секундата, която й трябва за да се обърне е повече от един човешки живот. Мръсното острие прорязва гръкляна му, точно над адамовата ябълка. Шурва, огромен, горещ фонтан от кръв. Големите му мазни ръце се скопчват около врата й. Губи съзнание.
Понеделник. 12:00 през ноща.Камбаните на близката църква отбелязват кръглия час. Металния им звук се слива със звуците от прийждащата буря. Няколко секунди по-късно полицията разбива вратата на апартамента й. Там на пода в коридора лежи гротеска любовна двойка, облята в кръв. Една ръка с изпочупен, светлозелен маникюр, леко потреперва в сумрака.
Момичето със сините кецове отдавна вече не е момиче. Понякога си мисли, че дори не е човек. Пътува през ноща. Наблюдава отражението си в стъклото на рейсът, който я отнася от това проклето място. Светлина – мрак. Светлина – мрак. Вижда себе си, единствено когато фаровете на някоя кола, профучаваща по магистралата със 100 км/ч., осветят за секунди тъмнината наоколо.
В мрака, единствено огромният белег, започващ от високото й чело и стигаш почти до устата й, свети с розовата светлина на зарастваща плът.
Момичето със сините кецове, което отдавна не е момиче, живее някъде в Мейн. Къщата й е с висока ограда, пистолетите, за които няма разрещително, винаги са под ръка – един в дамската й чанта и един под възглавницата. Единствена компания й правят двете огромни немски овчарки и черните мисли, които я измъчват всяка нощ - „Няма да боли, миличка. Няма да боли много...“
харесват ми среднощните ти неща - давай все така! :)
особенно вечер в 3:30 през ноща:)