Среднощно

Ако някой ме попита какво правя тук по това време, едва ли бих могъл да му отговоря. Нямам отговор дори за пред себе си и съм благодарен на нощния студ, че е успял да прогони закъснелите пешеходци. Лампите разпръскват призрачните си ореоли в мъглата и оцветяват всичко наоколо в бездушен бледожълт оттенък. Свят на сенки. Студени сенки. Минавам край поредния вход и се спирам за миг. Ето от тук всяка сутри минава... А, не!Хайде стига! Да, вярно, минава. Вероятно всяка сутрин. И перз деня също. Е, и? Това си е в крайна сметка само една врата. Трябва ли да издигна в култ една врата? Все пак хората минават през нея за да отидат в офиса, а не в друго измерение. И изобщо, спри да се побъркваш! - това последното го казвам пак на себе си, но доста грубо и забързвам нататък. Хваща ме яд. Какъв ти яд, бяс направо! Часът сигурно наближава три, колата е на майната си, а аз се мотая от неизвестно колко време и по всеки възможен и невъзможен начин отлагам тръгването си от тук. То пък едно "тук" - София си е все същата, ако и да е с малко поосвежен грим. За по-направо минавам перз градинката пред Народния. Площадчето е пусто като джоба на просяк, само че още по-студено. От нищото изскачат спомени - ей тук, точно тук, през онова лято... а тук бяхме, когато... От наплива на разбунтували се чувства ми иде да се разкрещя. И с огромно усилие на волята се разминава само с тихо приръмжаване, в което се долавя някаква толкова първобитна нотка, че почвам да се плаша от себе си. В този момент едва не настъпвам някого ... по скоро нещо. То се дръпва уплашено, но съвсем слабо. Изглежда измръзнало и изтощено. Преодолял първоначалния шок, се вглеждам по-внимателно - хм, определено има нещо познато. Прилича ми ... прилича ми на нечие ... О, да!Наистина е то. Нечие вдъхновение. При това добре познато. Усмихвам му се, вземам го от замръзналата земя и го понасям към колата. След минута моторът вече работи, а след още пет вътре става приятно топло. Е, как е? - задавам най-тъпия въпрос на Вселената, за да подхвана някакъв разговор, а то само ме поглежда тъжно. Нямам нито чай, нито бисквитка и му пердлагам половин премръзнало пепси и забравено неизвестно от кога на задната седалка пакетче солети. Малкото нещо предъвква бавно и пак ме поглежда тъжно. Внушава ми, че напоследък се чувства изоставено и пренебрегнато. От мъка оня ден се залутало нанякъде и се изгубило. Не успяло да намери новото място от всичкия сняг и студ и по навик се свряло тук. Усещам, че иска да ми каже още толкова много неща, но нали е само вдъхновение и няма собствен глас... Поглеждам часовника на таблото - до началото на работния ден не остава много. Изминавам няколкото персечки до онази същата врата, малкото нещо ме поглежда със странна смесица от тъга и надежда и слиза. Махва ми за довиждане от тротоара и се сгушва до входа, а аз правя крайно непозволен обратен завой и поемам към дома. Дали мъника ще дочака когото трябва, да го прибере и стопли? Или така и ще се стопи, самотен и премръзнал, на сантиметри от входа? Кой знае...* Не, снощи не съм бил в Сф. И от две седмици и кола нямам.** Ако не сте разбрали нищо и защо изобщо ... може би просто това не е било Вашето вдъхновение :)