Скитникът - 5 - ревността и свободата

5. Ревността и свободата

Една зимна вечер отново бях поканил моят Скитник на гости. Поне веднъж седмично се стараех да го каня в къщи. Той идваше без да се противи, наслаждаваше се на топлата вана, хубавата храна и червеното вино. Но и на двамата, най-голямо удоволствие ни доставяха разговорите след вечеря. Седяхме с по чаша коняк пред камината, дърветата пукаха, а огънят ни обгръщаше в красиви багри и топлина. В началото седяхме мълчаливо и се взирахме в пламъците. Всеки от нас в тези мигове, поне в мислите си беше със своето загубено семейство. Това бяха минути в които се отдавахме на най-прекрасните си спомени, но тези мигове ни караха и много да се замисляме.

- Боже, колко много ми липсва – промълвих сякаш на себе си. – а най-странното е, че все още мислейки за нея я ревнувам, макар че тя вече е по-свободна от всякога. Май моята ревност беше единственото нещо, което и идваше вповече, макар и никога да не ми е давала поводи за тези силни страсти.
- Ревността е може би осмият смъртен грях на хората – замислено и тихо, гледайки в огъня промълви моят старец. – минава много време от живота на човека, за да може да се отърси от този грях. И много рядко успява.
- Винаги съм се чудил на какво се дължи. – казах замислено.
- Тя е пряка причина от засиленото човешко его. Ревнува не този, който обича, а този който иска да бъде обичан. Ако успееш да се освободиш от тази болест на егото, те чака един много смислен и изпълнен със свобода живот.
- Все пак значи тези страсти са си едно голямо зло – заключих аз
- Ревността е изкуството да причиняваш на себе си по-голямо зло, отколкото на другите. Ревността е страх. Ако обичаш нещо, пусни го. Ако се върне при теб, значи те е обичало, ако не, значи никога е нямало да бъде твое.
- Добре де, но все пак за да ревнуваш някого трябва да го обичаш.
- Ако обичаш някого, трябва да му дадеш свобода. Знаеш ли например, че немското freiheit и английското freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава “да обичам” и “да бъда обичан”, а като съществително – “моят любим”, “моята любима”. Ранната интуиция на санскритския език е определила свободата като – обичам те достатъчно, за да не те заробя, толкова те обичам, че искам ти да бъдеш самия себе си докрай, без аз да те определям, да те променям, да ти влияя.
- Явно древните са били доста мъдри, доста по-мъдри от нас.
- Древните са имали това предимство да се учат единствено от опита, а не от налаганите им обществени норми. Свободата действително е това състояние при което двама души се обичат именно такива каквито са. Те гледат един на друг като на икона, като на жив Божий образ, който не бива да се докосва и променя. Можеш да му се поклониш, да се възхитиш на красотата му, на дълбочината му, но не бива да го променяш.
- Казват че красотата е в очите на наблюдаващия
- И са прави. Ние всички сме Негови творения. Кин ни е направил красиви и слава Богу различни. Но всеки един от нас е красив, зависи само кой го гледа.
- Добре де, но все пак няма как хората да избягат от ревността – продължих да опитвам да защитя темата си  – нали във всеки от нас най-силно е заложена любовта към себе си или иначе казано нашето его.
- Няма как да избягаме от пороците. Няма как да живеем само с добродетели. Но мярката – този пътен знак трябва да стои прд всяко наше начинание. Законът за трудното равновесие между добродетелите и пороците гласи, че всеки от седемте смъртни гряха е изродена добродетел. Любовта се превръща в похот, пестеливостта- в скъперничество, честолюбието – във високомерие. Дошло е времето да бъдем мъдри и да усетим къде да поставим онзи знак “стоп” наречен МЯРКА.