Съмнението
Времето минава бавно. Капки дъжд се стичат по прозореца. Нейният смях. Това смях ли е наистина? Нейният поглед. Дали не отбягва моите очи? Нейните пръсти. Дали не потреперват? Не долавям ли напрежение в гласа ти?
Време е да си признаеш. От мен няма какво да криеш. Истината ми е пределно ясна. Аз чух как затваряш телефона, когато се прибрах. Аз видях, че днес си по-нагримирана от обичайното. Аз знам, но ти си мълчиш.
Гласовете в главата ми нашепват най-ужасните неща. Нощем се събуждам облян в пот и казвам твоето име. Ти не си тук днес, но дали наистина си там, където твърдиш? Нервно крача из стаята, опитвам се да убия безсилието си с гледане на телевизия.
Сигурно е онзи твой колега. Ония с фризираната коса, същия, дето си купува само най-изисканите маркови дрехи. Видях, че си говорите. Аз знам, но ти нищо не казваш.
Ти спиш в другата стая. Не, не спиш. Ти плачеш. Какво се е случило? Разкажи ми. Ти продължаваш. После утихваш. Казваш ми, че ме обичаш. Аз не знам какво да кажа. Казваш ми, че не можеш повече така. Казваш ми, че съмненията ми те убиват.
Седя до прозореца и слушам дъжда. Мисля за ревността. Тази болест по нашите умове. Налудничево търсене на лъжата. Желанието да се самосъжаляваме.
Ти идваш. Не изглеждаш ли друга? Имаш нова прическа? Дали просто не си искала да ме зарадваш?
Аз правя своя избор. От днес ще вярвам в любовта.
Време е да си признаеш. От мен няма какво да криеш. Истината ми е пределно ясна. Аз чух как затваряш телефона, когато се прибрах. Аз видях, че днес си по-нагримирана от обичайното. Аз знам, но ти си мълчиш.
Гласовете в главата ми нашепват най-ужасните неща. Нощем се събуждам облян в пот и казвам твоето име. Ти не си тук днес, но дали наистина си там, където твърдиш? Нервно крача из стаята, опитвам се да убия безсилието си с гледане на телевизия.
Сигурно е онзи твой колега. Ония с фризираната коса, същия, дето си купува само най-изисканите маркови дрехи. Видях, че си говорите. Аз знам, но ти нищо не казваш.
Ти спиш в другата стая. Не, не спиш. Ти плачеш. Какво се е случило? Разкажи ми. Ти продължаваш. После утихваш. Казваш ми, че ме обичаш. Аз не знам какво да кажа. Казваш ми, че не можеш повече така. Казваш ми, че съмненията ми те убиват.
Седя до прозореца и слушам дъжда. Мисля за ревността. Тази болест по нашите умове. Налудничево търсене на лъжата. Желанието да се самосъжаляваме.
Ти идваш. Не изглеждаш ли друга? Имаш нова прическа? Дали просто не си искала да ме зарадваш?
Аз правя своя избор. От днес ще вярвам в любовта.
Жената казва: -Ооох, сега като ще почнат едни съмнения!
А сега сериозно:
Страхотно е написано!
За мен ревността е белег на несигурност. Всъщност не се съмняваме в другия, а в себе си: нашата красива любима или прекрасният мъж до нас - заслужаваме ли го? Очевидно не! Ние далеч не сме толкова....готини, секси, за да задържим такъв човек само за себе си. Търсейки доказателство за нашите подозрения, ние всъщност търсим храна за нашия комплекс за малоценност.
Искаме един човек може да ни излекува от параноята, и това е точно този прекрасен човек, който имаме до себе си, нашето слънчице - искаме то да ни докаже, че е готово да грее само за нас.
А всъщност - ние най-сетне трябва да оценим себе си по достойнство, да си разберем цената, трябва да се обикнем, за да позволим и на другите да ни обичат. Как да предложим на другите нещо, което самите ние не ценим!
Шогун, съгласен съм за ревността. Всъщност самата ревност е един вид несигурност в чувствата на другия човек и страх, че можем да го загубим. Тя често е породена от несигурността в себе си, както ти каза. Друг вариант е и недостатъчната комуникация. Когато не разбираш какво чувства другият, когато всеки си има части от характера, които са загатка за другия, може да почнете да се ревнувате, като по-добрия вариант тук би бил някакъв вид по-интензивна комуникация.