СТРАНИЧНИ ЕФЕКТИ

Дянков може да излезе и прав. Има някакво раздвижване. Добрата новина е, че напоследък тръгнаха сделки и с парцели с промишлено отреждане. Вярно е, че върви много по-трудно и мъчително, но върви. Но не за това ми беше думата. По-скоро за човеците.

Стар клиент. Продвач. Тази сделка с него ми е трета. Когато приех имота му за продажба даже не се и срещахме. Договорихме се за условията по телефона. Извадих късмет и намерих купувачи относително бързо - за около два месеца. Парцелът му е ипотекиран, та първата ни работа беше да отидем в банката да видим какво става. Става каквото и очаквах. Просрочени плащания и само крачка от възбраната. Остават му 500 лева да стигне продажната цена на парцела. Не знам дали знаете, ама стигне ли се до съдия-изпълнител началната цена на търга е половината от оценката на имота. Останалото си е проблем на длъжника. Няколко неща от тази среща ми направиха впечатление. От една страна пълното рабиране и желание за сътрудничество от страна на кредитната инспекторка и нейната мениджърка, и от друга страна... продавачът. Познавах го като деен и енергичен човек, за когото думите "няма" и "не може" сякаш не съществуваха и беше способен да се пазари до изнервяне. А сега - очите без енергия. Говоря му за условията на сделката, а той ми вика: "Каквото кажеш, важно е да се отърва от тоя кредит..."

След срещата го поканих да пием по кафе. Започна да говори. Докато нещата му вървели добре, телефонът не млъквал. Имал страшно много приятели. А когато тръгнал "надолу" всички се изпарили. Не искали да се срещат с него. Сякаш започнало да дотяга и на жена му и децата му. "Сигурен ли си в това", викам му. "Не, ама ако аз бях на тяхно място щеше да ми дотегне..." Минавала му и мисълта и за най-лошото.
Млъкна и ме гледа. Аз също мълча. Усещам, че не е свършил. След малко той продължи. В същност седмиците му били кошмарни. През деня се чудел какво да прави, а през нощта ставал да пуши по няколко пъти. Загубил смисъла.
"Ти, вика, как се оправяш?"

Замислям се. В същност как се оправям? В окото на кризата заедно със сина ми направихме нова фирма. С коренно различна философия от тази, която беше в старата. И с малко пари на заем от близки. Без банкови кредити. Хич не ги обичам банките. Винаги съм гледал да ги заобикалям като създавам съдружия. Казвам му, че хич не е лесно да започнеш нещо напук на всичко около теб само с една гола вяра. Но май има и още нещо. Подкрепиха ни всички, ама всички около нас - кой с каквото може. Един ни направи логото, друг свърза компютрите в мрежа, работим в красив офис в идеалния център на София, пак благодарение на мой стар и добър приятел, с когото не се бях срещал от години и сякаш съдбата ни срещна в точното време на точното място. За най-близките няма смисъл да говоря...

Чудя се защо при него е станало така? По едно време отговорът взе да чука по манерката ми. "Я ми кажи", викам му, "за какво мечтаеш?" Той ме погледна едва ли не стреснато. Основната му мечта била да няма дългове!!! После ми върна въпроса. Май "изровихме" кучето.

Аз определено бях недоволен от сегашната ситуация.

Чувствах нуждата от промяна тук и сега. Бях мотивиран.

Образно си представях начина по който се осъществяваше промяната.

Буквално физически усещах нашата бизнес мрежа от хора, които се стремят към благоденствие и търсят начин да създават дори и сега, в този момент. Ясно си представях тази енергия се насочва към процеса на нашия бизнес и това беше обусловено от стремежа ни да бъдем полезни в много посоки.

Опитах се да му разкажа всичко това. В същност неговата енергетика е била насочена основно да "няма дългове". В подсъзнанието няма еквивалент на усещането "не" и "няма". И то е възприемало усещането за дългове с всичките гадости следващи от това. И е изпълнявало. Такава му е природата. Хората са усещали несъзнателно тази нагласа и са се отдръпвали.
При мен се е случил обратният процес.

Дали съм му помогнал? Не знам. Ако е имал нужда от тая помощ, вероятно...