СЛЪНЦЕ, ОБИЧАЙ МЕ И ТАМ!
СЛЪНЦЕ, ОБИЧАЙ МЕ И ТАМ
(На Олег, който раздели света си
на две. Бъди благословен!)
на две. Бъди благословен!)
Вървя, а около мен цъфти Южна Испания. Андалусийките са изпаднали в блудно умопомрачение по рождение – удвоили са препускането из магазините, удвоили са теглото си така, че днес изглеждат двойно по-дебели, двойно по-гъст е мъхът над горните им устни. Испанките миришат специфично – нещо средно между мускусен бик и есенция на магнолия. Плътна и тежка миризма. На мен ми става лошо и се оттеглям на сянка под една тента на отсрещния тротоар. Множеството прекалява в похожденията си към слънцето и суетата. Струва ми се, че тези хора ненавиждат всичко, което е по-различно от света им – жарък, разгонен и неопитомен бяс.
Ще ме попитате какво правя сред тях и защо още не съм тръгнал? Защото Ди, бедната, нещастна, свръхинтелигентна Ди реши да избяга и да заживее в Аркос де ла Фронтера. Уж е селце, пълно с туристи, но прилича по-скоро на гноясал апендикс, пълен с бацили – тридесет хиляди бацили, които се хранят от парите на туристите. Хребетите на Пена Нуева, в чийто скут е скътано Аркос са просто надменни скелети, изпити и изсушени чирози от андалусийското слънце. Растителността е полуафриканска - рожкови и маслини, а хората са полудиваци. Като всички испанци. Не ми е хубаво, ала обичам Ди и ще остана до нея, ще остана въпреки, че не ми е приятно да гледам хубавата Ди, доктор по политически науки да понася хокането и простотията на доня Еухения – обикновена домакиня с нисък коефицент на интелигентност, при която Ди е просто слугиня.
Седейки на тротоара си въобразявам, че под тентата жегата не е чак толкова непоносима и очите ми са премрежени от маранята и от пушека, излизащ от тиганите на близкото заведение. Чакам Ди. Хубавата Ди, веселата Ди, съобразителната и саркастичната Ди. Токчетата й препускат по асфалта песенно, носи се моята любма – цветна и ароматна по уличното платно право към мен. Светът се завърта бавно, потъва ъгълът на самотата ми като круширал Титаник, толкова много желая Ди, че андалусийската клоака наоколо изчезва, а вместо нея изгрява балканското ми слънце на отсрещния покрив или над хребетите на Аркос де ла Фронтера.
-Хей, Ди! Приседни малко на тротоара при мен!
Тя сяда. Коленете й щръкват, под полата й като привидение се мярва бельото й. Ди придърпва полата си, приглажда кестенявия кичур коса, паднал от вързаната на тила й коса. Прегръщам изморените й рамене с едната си ръка – демонстрирам, че съм нейният мъж. Ди мълчи и диша на пресекулки, сякаш я е страх да не вдъхне прекалено много от реалността. Забравила е да живее като човек, сега съществува единствено като брамин. Пост и молитва, пост и псувня от работодателя й, калдаръмени сутрини – бягане до къщата на доня Еухения, да направи сутрешното й кафе, да изтърка насрания й кенеф, понеже в онова семейство всички са мърльовци и смятат, че миенето на кенефи е работа само за източноевропейци. Как да те утеша, бедна ми Ди? Как да пресуша сълзите ти, макар, че отдавна си забравила да плачеш? Толкова отдавна си свикнала да преглъщаш влагата им, а измамното суетно слънце на Испания е сбръчкало лицето ти като сюнгер. Красиво е лицето ти, не ми се ще да ти го казвам – нямаш нужда в това отчуждение да ти напомням, че има и красиви неща на този свят, повече ще те заболи! Затова мълча. Просто те прегръщам с една ръка и мълча.
-Миришеш хубаво! – мърка тя. – Излязъл си от банята току що! Нещо хубаво си направил за мен...
„Нещо хубаво си направил за мен!”. Обичаш да вдъхваш аромата на прясно изкъпано. Мириша на простичък сапун, но на теб ти доставя огромно удоволствие, понеже цял ден си бъхтила всред миризмата на испанци – мускусен бик, магнолия и мръсни кенефи. Хора ли сме ние, Ди? В този свят на отчуждение, лъскави бутици, претъпкани тапас и дебели, мустакати испанки? В този свят сме изгубени с теб, Ди, прекалени философи сме с теб, обременени от друга култура и разбиране за живота? Какво правим двамата, Ди? Аз те целувам като жаден пияница и искам да изсмуча горчивите сокове, тръгнали от корена на сърцето ти и дълго пътували по изморените ти вени. Красива си, скъпа, красива си! Въпреки, че не познаваш милувката на фризьорите напоследък, въпреки, че носиш изхабена басмяна рокличка, а единственото разкрасително средство за теб е да те любя, да те събличам с поглед или просто да те събличам, да броя луничките ти, които са се увеличили, откакто сме тук, да те опиянявам с устата си...Достатъчно ли е за теб, Ди или животът е дърт грубиянин и се налага да не обръщаш внимание?
Никой не забелязва великолепието ти, освен мен – ти се движиш ярка, присъствена човешка тенденция, имаш какво да им кажеш, има на какво да се научат, но изглежда кенефените делници са объркали възприятията им, хока те Еухения, без да има съществена причина, просто ей така – да й олекне, че е грозна, дебела брантия, чийто мъж утолява есествените си нужди и либидо по типично ленив начин предимно в салоните за масажи. Sic transit Gloria mundi и ние по средата някъде – заклещени временно. Мразя гаспачо, искам прост таратор!
-Да се прибираме, любов моя! За вечеря ще има дъжд и вино! Дъждът ще е от мен, да си спомниш откъде сме дошли, скъпа, а виното е евтино – за напиване!
Целуваш ме удавнически, целуваш ръцете ми, аз съм господарят ти, господарят на евтините забавления за имигранти. Облизваш тайно адамовата ми ябълка, толкова е непринудено, че настръхвам, и случайно хвърлям поглед върху цъфналите бегонии по прозореца на отсрещната къща, а те ококорени и внезапно ужасени от твоята откровена свръхсексуална милувка затварят очи и се правят на скандализирани девици. Някой хлопна отворения прозорец зад бегониите. Чифт къси крака тупуркат към нас – една доня на средна възраст с невероятни, дебели златни колиета около врата си и накичени с бижута суетни пръсти се приближава и грубо ни гони от нашия пристан на тротоара. Аз се опитвам да я отблъсна, да й обясня, че жена ми е уморена и просто си почиваме на сянка, ала жената е непреклонна, отривистите й жестове са красноречиви: „Махайте се! Мръсни имигранти!”.
Нека тръгваме, любов, ще те любя тази нощ до припадък! По сто начина ще изпиташ езика ми върху теб, по сто начина ще се изпразня върху света! Искам да крещиш, гръмогласно да известяваш оргазмите си и преди всеки от тях да си спомняш дебелите пръсти, накичени с пръстени, и преди всеки да виждаш някой Хорхе, който в този момент не люби жена си, а смята дневните приходи от труда ти, и след всеки оргазъм нека шумно се целуваме, да оглушим мрака и да избодем очите на всички Еухении и възгласите ни да се носят над хребетите на Пена Нуева, които никога няма да узнаят колко са красиви хребетите на нашата Хемус.
-Да тръгваме, Ди! Нека тънат в лайната си! – ти казвам аз и кавалерски те повдигам от тротоара. Крачките ни заглъхват наизток към имигрантското ни жилище. След нас непознатата доня лисва кофа с вода на тротоара, на който преди секунди седяхме с теб и започва да го търка с настървение и миризливи препарати. Жълтите й гумени ръкавици, сигурен съм, никога не са били върху ръцете на нейната източноевропейска слугиня. Слугинята й, сигурен съм, чисти кенефа й с голи ръце!
Слънцето залязва, слънцето се срамува да свети над Андалусия. Слънцето било за всички, казват. Не, скъпа моя, слънцето не е за всички! Слънцето е привилегия за другите, обсебено и канализирано да свети само над тяхното небе... Нашето небе е бездомно, Ди, пътуващо е с птичите ята, не онези, които мигрират на юг, а онези, на които е забранено да спират...
Мда!
Всъщност, никога не съм била емигрант/имигрант.
Всъщност, никога не съм преживявала подобни изпитания - това е компилация от чужди истории, но истински.
Всъщност, като се замисля, май не си правим точната равносметка по какво тъгуваме и ще тъгуваме...
Абе, всъщност, като се замисля...има някаква по-голяма сила, която тласка невъзвращенците към чужбина, независимо от противостоящите й сили...
Всъщност....
П.С. Не си пропуснала много :)))Ако си била емигрант щеше да знаеш, че навсякъде "сме изгубени". Като си тук, искаш да си там и обратно.....А щастието сигурно не е нито тук, нито там, а в самите нас и чака да го открием :)
Е, този човек (лирическият герой) всъщност не съществува! Но си представих какво може да каже на любимата си в онзи момент...
MariaD,
Да ти кажа честно, не смятам, че това да си авантюрист е лошо. Стига да не вредиш на близките си твърде с това. Много зависи какво жертваш. Ако аз имам възможността - ще пътувам, ще усядам за известно време тук и там и пак ще пътувам и хич няма да се замисля. Но зависи...
Не съм чела статистика, но се сещам незабравима случка. Пътуваме 200и някоя от Венеция за Игуменица с ферибот. Бяхме си купили кола от Германия, не бяхме се прибирали доста години, а се носеха страшни слухове за рушвети и граници- за това решението да се приберем с ферибот, въпреки моя ужас "да загубя почва под краката" :) Качваме се във Венеция на ферибота и аз както съм си свикнала си говоря свободно на български- "кой ще ме разбере..." Излязох на палубата да изпуша цигара сама (мълча само , ако съм сама) и се заслушах- всички пътници си говориха на български:))) Изумих се! Аз съм в Италия- пътувам за Гърция ???? Оказа се, че хората изнемогвали и продали, къде- какво имат, купили си най- евтиния билет за ферибот, защото на гръцката граница връщали българските микробуси, заради многото емигранти и единственият изход бил през Италия за Гърция- ЕС. Млади семейства с бебета имаха билет за палуба през октомври...........а според статистиката са рискували, "защо не"?
Някои бягат от немотия- въпрос "Ние бедни ли сме?"; други заради по- добро образование- въпрос "Нашето лошо ли е и защо не е признато?", трети заради професионална реализация- "Нямат ли такава в БГ?"..................НО, отговор "Защо- НЕ??????" е много глупава статистика......
Западноевропейците също емигрират заради климат, природни особености, хоби, авантюризъм.........., но не и заради мотивитие на българите!!!!
През 200и някоя година решихме да се връщаме от Германия. Заради многото багаж купихме и кола. Няколко години не се бяхме прибирали, а се носеха страшни новини за рушвети и проблеми по граници. Решихме да пътуваме с ферибот от Венеция за Игуменица, въпреки моя страх " да не загубя почва под краката" :)) Качвайки се във ферибота си говорих както съм свикнала свободно на български- "кой ще ме разбере?" Излизайки да пуша на палубата се изумих- всички говориха на български :)) Оказа се, че връщали от гръцката граница български автобуси, заради наплива от емигранти- и изходът бил през Италия за Гърция (ЕС). Млади семейства подгонени от немотия бяха продали всичко, което могат и си бяха купили най- евтиния билет за палуба през октомври. Пищяха бебета, жени плачеха, мъже се взираха с празен поглед...... и гърците ги съжалиха и вкараха в обща зала.
Та мисълта ми беше, че някои емигрират за нормален живот и доходи, въпрос "Ние бедни ли сме?", други заради образование, въпрос "Защо нашето не е признато и лошо ли е?", трети за професионална реализация- "Тук не са ли реализирани?"..........
От авантюризъм, за по- добри климатични и природни особености емигрират западноевропейците!
Никой не е избрал емиграцията, ей така: "ЗАЩО НЕ!"
А колкото до емигрантите, нали съм детенце на емигрантки - ами не винаги имаш избор, понякога просто трябва да тръгнеш. Пък и за какво да стоиш. По-добре да се чувстваш човек сред животни, отколкото животно сред тъй наречените хора обитаващи страната ни. Нямам предвид хората пишещи тук и в момента, а тези които ни заобикалят навън. Тези които никога не се усмихват и са превърнали в цел в живота си да трият усмивките на останалите. Дълга тема. Хубав разказ или каквото се води там.
Kopriva
Всеки си знае за себе си защо го е направил - подбудите са лични!
Безпорен факт е, че огромен брой българи напускат България в различни посоки - тенденция от 20 години насам. Този факт е красноречив, всяка причина за емиграцията, която може да ти хрумне е причина и е достатъчна.
:)
И той е...?
P.S. "Слънце, обичай ме и там!"
Sluchaina,
Написах ти един дълъг коментар, отговор на последния твой, който някъде пропадна. Не ми се ще тук да го повтарям.
Единствено бих повторила, че няма емигрант, който да се чувства напълно добре на мястото, на което е емигрирал. Въпреки това, за да остават на това място, изглежда има нещо, което ги спира да се връщат...
Права си за връщането. Когато девер ми замина през 1996-та, на летището ни помоли да убедим родителите му да приемат факта, че той никога няма да се върне. Беше убеден, че напуска завинаги държавата, начина на живот, начина на мислене, роднини, приятели - всичко. Важно е и какво получава човек, когато реши да се върне. Коприва по- добре може да каже за връщането обаче.
Един приятел преди време емигрира в Канада. Тук си имаше всичко - хубава къща, бизнес (т.е. - пари), жена, хубава професия, която обожаваше, известност. След години го запитах (пращаме си мейли отвреме-навреме) защо емигрира и дали би се върнал. Той ми отговори, че причината да го направи, както и причината никога да не се върне е, че в българия му липсва спокойствие и сигурност за него и децата му. Не му пука изобщо, че е загубил известността си тук, парите си и т.н. Харесва живота си там, където е, макар, че не е със същото социално положение както в България беше.
Може би това е един от вероятните отговори защо хората емигрират от България.
А съм сигурна, че има много, много повече отговори. Колкото хора, толкова причини. Всеки си знае кое е добро за него (когато става дума да напуснеш завинаги родното си място).
Но пък това, че причините са много, говори единствено, че нещата не са, ама много не са в ред...
Знаеш ли какво си мисля - добре, че го има интернет!
Не, че е достатъчен тоя интернет, но пак е нещо по-добро да скайпиш с образ и звук, отколкото да пишеш всеки месец "Мила ми Венетке...и т.н."
Общо взето мисля, че драматизирате. Всичко се свежда до това да намериш място, където се чувстваш удобно или да не го намериш. Емигрантите, които са го намерили са щастливи. Тези, които не са - са нещастни. И вероятно всички минават през много трудности, но тук живота също не е лесен. Важното е дали си заслужава или не.
А пък аз сънувах Олег и съм много щастлива. :)
Ей, това е много хубаво - че си го сънувала!
Ама да знаеш - истинският Олег не е много добре там, но се е зарекъл да не се връща. Жена му с децата търси възможност за работа при него, в момента е решила да продава кое-каквото има...
Но, се е зарекъл да не се връща, въпреки, че....
Но се е зарекъл...
Драги съблогъри!
Радвам се, че темата Ви е интересна!
Ще се радвам ако някой напише текст на същата тема, но идеята да е е/имигрантството погледнато под друг ъгъл! Ще бъде интересно и полезно да се види и това!
:))
Поздрави за добрия текст!
Темата за емиграцията е винаги интересна - от какъвто и ъгъл да се погледне. От една страна ще изглежда като трагедия, от друга - като комедия...
Но то не са ли повечето неща в живота така...
Коприва, помня го това време, в което хората от моето градче отиваха в Гърция с ферибота, че микробусите ги връщаха от границата.
Аз не искам да говоря за моята лична история, която е песъчинка на фона на морето от над 1 000 000 съдби на емигранти.
А по повод поканата на Дориана за написване на текст, който описва емигрантството от друг ъгъл - всичките текстове в блога ми тук са опит да погледна емигрантството си от друг ъгъл :).
Always look at the bright side of your life :)))...
...You know, you come from nothing -
you're going back to nothing.
What have you lost? Nothing...
Дориана - другият истински Олег пък съм сигурна, че е много добре, където е. Но пък беше хубаво да го сънувам. А колкото до "твоя" Олег, ако е толкова любвеобвилен, нямам против и него да сънувам. :) А и съм на мнение, че животът си го определяме в много голяма степен, така че ако иска, ще успее да си го нареди добре.