СИНИ ОЧИ ЗАД ГОЛЕМИ ЛУПИ
Сряда е. Тъкмо започва денят и майка ми звъни по телефона. "Имам проблем", казва ми, "объркаха ми рецептата с инсулина, а аз снощи се прибрах на село, та да пикирам доматите. Можеш ли да отидеш да вземеш нова рецепта от лекарката и да отидеш да ми го вземеш?"
Е, щом става въпрос за доматите... Абе ядосах се малко, ама хайде. В два часа бързам към нас (разбирай нейната гарсониера - аз там не живея от 30 години), та да взема книжката и да се разправям с докторката.
Упс, фалстарт. Сменили си ключа на вратата на входа и се оказва, че не мога да стигна до апартамента. Викам си: "Бил съм малък, знам едно тайно входче." Минах зад блока, ама някой доброволец заварил ламарина на тайния ми вход и мисията се оказа невъзможна. Абе кой ще ги открадне тия старци, та така се заграждат? Връщам се пред входа с надеждата, че по това време някой от пенсионерите ще реши да влиза или да излиза. Гледам един дядо с мустаци като на Бранислав Нушич и живи сини очи зад многото диоптри. Опипва с бастунчето бордюра. Помогнах му да го премине безпрепятствено, а той ме пита дали тук живея. Абе.. живял съм тук отдавна.
"А бай Йордан от шестия етаж жив ли е още?", вика ми той. Да де, ама аз бай Йордан не го познавам. Той се осведоми на кой етаж съм аз и тутакси ми даде информацията, че той е бай Делчо от Поибрене и живее във вход "В". Обменът продължи и аз узнах, че той не чува, няма обоняние и напоследък почти не вижда. Но обонянието и слухът си изгубил през войната. Погледнах го втрещено и забравих за заключения вход.
Бил участник и в двете фази като запасняк. Гордо ми заяви: "Аз съм малко нисък, но ме зачислиха на минохвъргачка. След първата фаза ни дадоха по 4 дена отпуска и пак ни извикаха в Пловдив. На 1 януари 1945 минахме Дунава с бой. И така до 7 май. На седми дойде заповед да подкрепяме пехотата. Те бяха тръгнали в атака. Отидохме за конете. Отпред вървеше единия войник с единия кон, после аз с мойто конче и накрая другия войник. На пътеката имало противотанкова мина. Двата коня минали, но третият я настъпил. Конете и хората загинали мигновено, а той престоял в канавката ден и половина докато един войник от обоза го намерил. Четири дни съм бил умрял. После съм оживял и на 30 юни си ме изпратиха в България.
Двайсет години по-късно в една компания един човек разказвал спомени от войната и разказал, че е спасил човек, който четири дена бил в кома, но се възстановил. Бил ударен от противотанкова мина. Един от компанията се оказал моя брат. Така намерих моя спасител. Жив е още и всяка година с бабата му пращаме дребен подарък."
Вглеждам се в тия ясни сини очи. Лесно е през големите лупи. Усещам, че май моите плуват във влага. Малко се засрамих от гадните мисли, които имах преди половин час за кризата и простотията българска.
"И имам един грях към майка ти", казва бай Делчо. Била ме видяла и поздравила преди два месеца, ама аз нали съм кьорчо, не съм я видял. Леля ти Ани Градишка ми каза. А ти бъди благословен...+
А така... Май не знам какво да кажа...
Какво да ти кажа, Kopriva. Спомням си един епизод от филма "Те се сражаваха за родината". Войниците отстъпват, а една баба ги попита: "Къде отивате?"
"Немците идват" - казаха двама от войниците - "не можем да ги спрем."
"Значи лошо се биете." - отвърна им бабата.
Та и аз си мисля: Лошо ги избираме. И много ги търпим. И те ще продължават да правят така, независимо дали са червени, сини, жълти или тревистокафяви докато ги търпим.
И аз като наруша правилника не тичам при първия катаджия да му кажа "Моля ти се, глоби ме, защото наруших правилата". Правя го на собствен риск и ако ме пипне си плащам глобата. Налага се да изискваме от тях. Те няма доброволно да се откажат.
И да гласуваме и след това да псуваме.
Това го знам, но не знам къде изчезна от ежедневието ни. Хора се виждат всеки ден разминават се и не се поздравяват, влизат всеки ден в един и същи магазини, кафенета, и т.н. и никога не се поздравяват, не само че не се поздравяват, но дори и не се усмихват. По големите градове е ясно, но аз живея в малък град, където всички се познаваме и се отминаваме. На магазинерките и сервитьорките им е странно, непонятно и смешно като ги поздравя. Толкова ли е трудно да се каже едно:
ЗДРАВЕЙ!!!
Не че сме толкова добрички, аз просто се замислих. Един възрастен човек смята, че е грях да не отговори на поздрав, това е поведение, което изчезва, заедно с неговото поколение, то не се предава, не е модерно, не е интересно, някак е по-модерно да се каже:
К'во стааа, братО?!
На планина, когато ходехме с малки деца, получавахме абсолютно непоискана помощ: веднъж едни военни ни дадоха хляб и сухо мляко, мандраждии ни даваха сирене, а вече по пътищата колко пъти са ни спирали на стоп, без да вдигаме изобщо ръка....Това са същите хора, които долу са угрижени, забързани и затормозени от бита. Не е ли странно?
Изводът всеки си го прави сам.
P.S.То и аз във Варна се разхождам намръщена, а като шофирам и до плач я докарвам.Изводът- битието определя съзнанието!!!