Прочетете тази книга
Цялата книга "Задочни репортажи от България" можете да прочетете тук.
...."Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване.
Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища.
Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.
Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.
Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.
„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.
В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:
„Ти ли ще ми кажеш, бе!“
„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.
После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.
„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.
„Тоя!“ — и той посочи К.
Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.
Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.
Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.
„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.
Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.
„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“
Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:
„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“
После многозначително го изгледал и казал:
„Кажи ми сега имената на приятелите си!“
К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.
„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.
К. се замислил и след малко отвърнал:
„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“
„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“
„Доколкото аз знам, никой.“
„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“
После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:
„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“
И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.
Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.
Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък.
А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.
Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.
Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо.
Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.
Георги Марков, "Задочни репортажи от България", 1978г.
Когато аз бях дете и девойка, всички се смееха на другаря Тодор Живков, разпространяваше се без притеснение вицът, че Маркс е Т - теоретик, Сталин е Т - терорист, а Тодор Живков е ТТ - тоест Тошо Тиквата. И маса, маса други политически вицове. Народът определено възприемаше цялата система критично и хумористично.
Страхувам се от омразата. За мен тя няма политически цвят. Тя е в подлата нечия душа. Срещам я всеки ден. И преди и сега, в бъдеще пак ще я има - бих искала да е по малко.Най- много боли от предателството на "приятел".
А, за Георги Марков - не може да пишеш в стил " ура и долу " затова просто ще замълча.
За мой срам трябва да призная, че не съм чела книгата досега.
И точно затова сега съм в някакъв абсолютен и тотален потрес.
Да, чувала съм част от нещата да се шепнат, роднини са ми разказвали как е протекла колективизацията на земята, преподавала съм го дори в училище в края на деветдесетте.
И като че ли чак сега, след прочитането на тази книга, го осъзнах напълно.
Осъзнах напълно какво се е случило на народа ми.
Фактите ме удариха чак сега. Е, аз по принцип си загрявам по-бавно...
Но пък съм любознателна :).
Преди време смятах, че не трябва да се оправдаваме за всичко лошо, което ни се случва днес, с комунизма.
Не съм била права.
GEN, не знаех, че Г. Марков е сценарист на сериала. Историята с досиетата е гаден инструмент за манипулация. Точна и обективна оценка за ГМ като човек аз няма как да дам, защото не го познавам лично (а и да го бях познавала, оценката ми щеше да е су-бективна - независимо дали го харесвам или не).
За мен е важно само едно:
са ли това факти в тази книга или не са?
Факти са, щото съм ги чувала от хора, които познавам и на които вярвам - само дето те имаха само част от пъзела и нямаха неговото дар-слово.
Ако това, което казва, е вярно, какво значение има, че е писал сценарии, възхваляващи Партията-майка.
И аз да бях на негово място, и аз щях да ги пиша. Само дето нямаше да са толкова сполучливи.
Случайна, много неща от днешната грозна картина могат да се обяснят след прочитането на тази книга.
Пак казвам, знаех го и преди, но не с тази категоричност.
"Всеки път, когато по един или друг повод се вглеждам в дейността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна чувството за деца, които си играят на държава. Спомнете си как лицата на нормалните деца придобиват тези неестествено тържествени и важни изрази, как ръцете им правят величествено-смешни жестове и гласчетата им се напъват, за да извикат помпозното: „Аз съм България“ или „Аз съм Аржентина“. За да придадат по-голяма достоверност на играта си, децата се опитват да имитират предполагаемите категорични маниери на възрастните държавници и с най-голяма сериозност си разменят територии, обявяват войни, водят сражения. Същевременно детската представа за власт и сила често пъти се изразява във фантазии като: „Ако бях цар, щях да си построя най-големия самолет в света“, или „Ще прехвърля столицата на България в село“, или „Ще павирам площада пред нашата къща със златни павета“ и т.н. Децата желаят да направят неотразимо впечатление на света, всеки да ги види, признае и им се преклони. Може би тези фантазии имат своето обяснение, което е свързано с постоянното пренебрежение на възрастните — „детска работа“.
Но сега представете си, че такова едно дете физически порасне, но запази у себе си целия комплекс на своите деветгодишни мечти и фантазии, запази детския стремеж за показ на сила и власт, за непрестанно демонстриране на превъзходство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния гражданин са си останали на същото детско ниво, и вие ще видите, че той наистина се опитва да прехвърли „столицата на България в село“ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените фантазии. Те нямат представа за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че може би милиони хора ще трябва да ги отгладуват, да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките. Представете си, че лично вие сте роден в Златица, детството ви е преминало всред овчарчета и краварчета, всред най-чистия и ухаен балкански въздух, всред красива и волна природа. Но вие не сте щастлив сред тях, дори не я забелязвате природната хубост. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че баща ви е обикновен селянин, каквито са всичките ви роднини, че в техния обикновен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те произвеждат в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, защото вие си мечтаете за нещо съвсем различно, супертехническо и блестящо, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен палат за ваша милост… и т.н. Но върхът на вашата мечта е часът, когато вие ще се появите пред вашите бивши съселяни в качеството си на всевластен султан и със замах ще им покажете колко далече сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено:
„Стига с вашия кашкавал! Аз дойдох да ви освободя от проклетите мандри и от днес нататък вие ще конвертирате мед, или ще работите на компютри, или ще монтирате полупроводници! Аз променям вашия живот!“
Речено — сторено. Малкият селски мегдан става „площад на революцията“, старата кръчмица е бутната, за да се издигне внушителна читалищна сграда, където вашият портрет гледа от всяка стена, построявате мотел, макар че няма много посетители, защото пътят е лош. Затова построявате и път. Издигате и кафе-бар, макар че вашите съселяни не обичат кафе, все пак звучи модерно. След това се хвърляте да строите завода, с който фактически искате да промените историята… Няма никакво значение какво точно ще произвежда този завод, какъв ще бъде икономическият му ефект или пък влиянието върху околната среда, важното е той да се издигне, защото е вашият собствен паметник, който приживе сте си създали и с който се надявате да ви запомнят…
И нито за миг не си помисляте, че цялата тази дейност на вашето обезсмъртяване, цялото това демонстриране на вашето превъзходство, всичко се плаща не от вас, а от залъка на бившите кашкаваладжии.
И нещо повече: никой от тях не ви е искал нито мотела, нито кафе-бара, нито кое да е от благодеянията, които сте раздали. Никой не ви е молил да осъществявате детските си мечти за чужда сметка, защото, ако вие сте били нещастен всред Балкана, имало е много хора, които са били щастливи и които биха искали да живеят не според вашите мечти, а според техните собствени разбирания.
Както мнозина от читателите са се досетили, дотук аз разказах почти буквално историята на медодобивния завод край Златица и Пирдоп. Червенков искаше да измени лицето на родния си край и нищо не можеше да го спре. Медодобивният завод е пример за едно от най-абсурдните индустриални строителства, които науката познава. Всеки студент от политехниката знае, че при избор на място за постройка на завод се изискват три основни условия: близост до източник на енергия, близост до източник на суровина, близост до транспорт. Когато медодобивният завод започна да се строи, нито едно от тези условия не съществуваше. До откриването на медната руда край Панагюрище заводът трябваше да работи с вносна руда, енергийният проблем никога не бе разрешен, а подбалканската железница разреши транспортния проблем. В резултат на комбинацията от най-неблагоприятни фактори производството на този завод се оказа неколкократно по-скъпо от цените на международния пазар. По някое време синият камък, който се добиваше в завода, струваше около 7 пъти повече от югославския син камък.
От гледна точка на жизнената среда присъствието на завода се оказа с чудовищни резултати. Постоянно отделящият се серен двуокис и други газове превърнаха чистия въздух на този чудесен край в нещо като задушлив газ. Един от най-естествените скотовъдни райони на страната бе унищожен веднъж завинаги. Вероятно Червенков би могъл да напише в биографията си, че е променил завинаги лицето на своя край. Но дори нищо да не напише, този чудовищно грозен исполин, който залива с отровни газове Златица и Пирдоп, ще си остане най-подходящият паметник на една отвратителна епоха."
Георги Марков, "Задочни репортажи от България", 1978г.
"Подлога"????????Ти познаваш ли го?
Второ - възможно е (дори много вероятно) да е бил агент на ДС. Нали знаеш логунга им "Или си с нас, или си против нас".
Нали си гледал "Време разделно"? Помниш двете редици хора - едните, които отиват към дръвника, и другите, които отиват към купчината с фесовете?
Почвайки отзад напред Време разделно е поръчково мероприятие на Държавна сигурност и Партията /отново факт - доказан/. Рядко прост филм и като послание и като режисура. Наложи щампи, които дремят в българина и ги издигна до висотата на официален расизъм спрямо друговерците.
Да, оказа се, че половината от работещите в Свободна Европа са били хора на ДС. Отвратително. Направо ми се повръща. Предпочитам чистите и открити врагове. А Коприна ще ми говори за манипулации прочие. Все едно Химическият Али да говори колко кофти бил режима на братовчед му Саддам.
Знам много добре какво ще кажеш за "Време разделно" :).
Дадох го само като пример, че понякога човек може да бъде поставен пред две еднакво лоши възможности за "избор".
Не сме ние с теб хората, които имаме правото да съдим някого, че е предпочел да живее, вместо да умре.
Можеш да знаеш как би постъпил ти, само ако ти сложат главата на дръвника (образно казано).
Лошото е, че ако избереш да умреш, няма как да го разкажеш :(((.
Точно затова са хора като Георги Марков...
Коприна и аз съм слушал Радио Свободна Европа с баща ми. Чак толкова не ни беше страх. Е, бях прпедупреден това, което говорим в къщи да не излиза навън и да не разказвам политически вицове, но пък класът, в който бях беше обявен за антикомунистически, защото имахме наглостта да кажем, че в България се живее мизерно. Слава Богу не последваха големи санкции. Все пак беше 1987г.
А иначе Владо Костов и Георги Марков си бяха ченгета от ДС. Нима ще го отречеш. А щом те са били, със сигурност и много други. Затова казвам, че ми е нечистоплътен.
Който не е чел произведението на Георги Марков и иска да си състави свое мнение - ето я цялата книга онлайн.
Какво значение има, дали нещото е поръчково? За мен "Задочни репортажи" няма кой- знае каква литературна стойност, важна е именно като фактология и анализ, защото ти може да имаш съмнения, но огромна част от хората имат необходимост от този анализ, от преосмисляне на действителността, за да започнат живота си в друга реалност и с други ценности. За да възпитат децата си не в страх и мизерия, а в реални стойности. Ако пък искаш неща с литературна стойност - спокойно можеш да се обърнеш към "Мавзолей" (вече го обсъдихме с теб, мисля). Такива книги трябва да има, защото обществото се нуждае от тях. Това, че Марков е казал каквото трябва да се каже, и е видял каквото трябва да се види, пък на всичкото отгоре е имал и смелостта да го систематизира, анализира и публикува, заслужава най- малкото уважение.
Да, страхът. Никой не знае как би реагирал спрямо него. Знаем как са реагирали други хора в други епохи. Но, тези политически боклуци, които си изброила, мислиш ли, че щяха да направят тези важни неща, за които говориш ако не бяха комунистически подлоги. Защо си мислиш, че не е имало други Тодор Колевци, Христо Друмевци, Вери Мутафчиеви и Георги Данаиловци, които обаче са били стъпкани и не са могли да се изявят. Точно от тези изброени подлоги и още няколко обявени в публичното пространство аз очаквах извинение и смиреност. Но какво видяхме - войнстваща арогантност. Така, че точно поради това тези хора за мен не са сторили нищо добро и важно за България. Всички тях ги харесвах поради една или друга причина. За мен вече са мъртви. А пък какво смяташ ти Случайна - то си е средностатистическата българска посредстевност.
А, извинявй, останах с друго впечатление.
Аз лично много добре знам, че вероятно е имало много други, много по- талантливи и можещи, стъпкани и обезличени от системата. И по този случай да отрека очевидното ли? Мога да отрека системата и да призная безспорния талант и принос - там където той е налице. А да си затваря очите може всеки, и не само може, много го правят, и то само защото днес е модерно да се плюе - по таланти, по авторитети, по всичко. Типично.
Трудно е да бъдеш Бог...
"Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички..."
/Братя Стругацки/
Ген: Герги Марков е сценарист на едва няколко епизода (трябва да се пита някой стар кинаджия точно колко, но си мисля, че ще са един-два). Павел Вежинов също има няколко епизода.
Основните сценаристи на двете части на поредицата "На всеки километър", обаче, са Свобода Бъчварова и Евгени Константинов.
В интерес на истината, преди 25 години си мислех, че е само Свобода Бъчварова, защото бях чувала името й да се споменава във връзка със сериала, и то от сериозни бг актьори, играли във филма. Та, все съм си мислила, че само тя го е писала. После научих, че са повече сценаристите.
Държавна сигурност.Какви звучи. Какви са ви асоциациите само при произнасянето на тази дума. Държавна сигурност са точно тези хора , те са от нея ,това е държавна сигурност, доказано е с отваряне на архивите ,че са те и още много други. Те унищожиха цял един народ и толкова поколения. Те съществуват и нищо не може да ги оправдае.Не става, поне при мен ще е така. Не може и Иуда и Христос да са едно и също.
Как може да ми звучи ДС - като страх. И като мълчание.
Абсолютно. Каквото и "хубаво" да са направили, то вече не е същото. Само се замислете, ако за някои от вас това е възможно как почти всички от т.нар. културен елит на тази псевдодържава се оказаха ченгета. Ами как няма да са творили, когато то беше за сметка на други кадърни.
Вера Мутафчиева беше най-добрия османист. По нейните трудове съм учил османистиката. Тя беше човекът, който навремето беше проучила най-пълно документите в Турция от Османският период. Защо не беше друг. Ами явно, защото за да отиде в Турция и да проучва архивите трабваше да си човек от ДС. Като литературен талант е пълен въздух - псевдоисторическа литература - някакви дъщери на Калоян и прочие.
Както беше старият лаф за комунистите - не може да си чесетн, комунист и умен едновременно. Ако си комунист може да си честен, но не и умен. Ако си комунист може да си умен, но не и да си честен. Ако си умен и честен не може да си комунист. Ако си честен може да си комунист, но не и умен. И так дале.
"Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. …По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг."
Предлагам да прочетете отново тези редове и да обсъдите дали не сте се заразили в стремежа си да избягате. Защото по мои наблюдения врагоманията е много заразна и почти нелечима.
Посредственост са твърденията придобили обществена популярност, умело подклаждана от Тройната коалиция - дайте да не ровим в досиетата, това е отклоняване от важните проблеми днес /нормалното мислене е - не - възмездие трябва да има/; да, те са били шибани ченгета, но са направили толкова много за България, като разузнавачи да речем / нормалното мислене е - те са допринасяли за утвърждаването на един човеконенавистнически режим и държава/; да те са били комунистически подлоги, но са оставили такова творчество, това са едни от нашите най-добри творци и умове /нормалното мислене е - да, те станаха такива за сметка на други, на гърба на другите/;
Но пак повтарям отвартен съм от поведението им след разкритието, че са били комунистически пачаври - агресивност или нелепи оправдания. Имаше само едно две изключения.
И за да приключа - има един много красноречив пример. Описан е от филм на Ищван Сабо с Харви Кайтел в главната роля. По време на нацистка Германия диригент на Берлинската опера е един най-вероятно талантлив човек. След войната идва Разследващ от САЩ /в ролята Харви Кайтел/, който се опитва да определи съпричастността на кулутртрегерите в нацистка Германия към режима. Среща се и разговаря и с този диригент, който проучва. Филма е страхотен. Изследва точно тази тема - за вината, творчеството , подлагането на режима. Името на този диригент днес на никой нищо не говори. Определен е като виновен - придворният диригент на Хитлер. До тук нормално и ако беше в България - както казва Коприна ами той може и да е бил подлога, но пък е създал аткова добро творчество. Продължението във филма обаче е следното. Заради този диригент от Германия е изгонен друг диригент, защото не се е подчинил на режима и е емигрирал в САЩ - Караян. След войната Караян става диригент на Берлинската опера. Изводът какъв е скъпа Случяйна - Колко фон Караяновци е изгубила Германия, или колко Айнщановци и т.н. Същото важи и за комунистическия режим в България.
Случайна със същият цитат може да оправдаеш и нацистите. Злото трябва да се мрази и убива, унищожава до корен.
Като не искаш да влизаш с тези двамата ,ами не влизай.Защо влизаш. Тези двамата не търсят врагове , а си казват това, което мислят. Има разлика. Е така ставаше и сега става така, ти си говориш нещо и хоп думите изопачени и хоп в Белене и доказвай че нямаш сестра. Заразата на ДС си е тук около нас няма скоро да изчезне.
Ген, упорито се старая от няколко дни да не влизам в разговор с вас, не ме саботирайте.
Апропо, забелязал съм, че по дадена тема когато нямаш аргументи вместо да замълчиш почваш личностно да нападащ. Не е хубаво това.
Искам да благодаря на всички за добрия тон, който спазвате в объждането на тази болезнена тема.
Знам колко много ви струва - защото малцина са хората, които са безразлични към най-новата ни история.
Наистина знам какво ви струва, и горещо се надявам да продължите спора в същия (сравнително) добронамерен тон.
Чопър, опитвам се да разбера позицията ти.
Заглавието на поста ми съветва да се прочете "тази книга" - не съм написала "вярвайте на тази книга".
Да, безспорно е, че читателят предпочита да вярва на автора - ако авторът е чист като ангел небесен, автоматично приемаме, че фактите в книгите му са верни (? - Не, не става - авторът може да е втора Майка Тереза, но да няма способност да наблюдава, да запомня, без да изкривява събитията, и да ги предава добре на хартия.)
Да, безпорно е вярно, че когато даден автор обича родината си и всичко, което пише, е вдъхновено от тази любов - такъв автор трябва да е и добър, високоморален човек и следва да се изучава в училище, нали? (? -- колко ли творби ще останат за изучаване в училище, ако приемем твоите високи изисквания за морала на авторите? Какво ще стане с творчеството на Вазов, след като знаем пикантните особености около личния му живот?).
Историята е такава, каквато е.
В нея няма "ако".
Само във фантастичните романи можеш да се върнеш с машина на времето в далечните векове, когато Чингиз Хан е избил сума народ, и да убиеш него самия - спасявайки благородно хиляди хора. (Друг е въпросът, че сега населението на Земята щеше да е поне 19 милиарда.)
Ние няма как да направим филм за "вината, творчеството и подлагането на режима", защото, за разлика от немците или унгарците, не сме готови нито да отворим досиетата, нито да признаем собствените и на семействата си грехове, нито да приемем, че каквото и да ни е сторено, колкото и да мразим - сме част от едно цяло.
Комунисти + антикомунисти = български народ.
В това да противопоставят брат на брата, син на баща; да накарат децата да донасят за родителите си; да внушат омраза и недоверие и да сринат морала на цялото общество - комунистите успяха.
Няма нужда да се ровим из книгите за много доказателства :(.
Но мисълта ми беше за Георги Марков - тук става дума за отношението ни към него не за някакви пикантерии относно личния му живот. А за това, че е бил слуга на един режим. Знаеш ли Ела, сега много ми се иска да направя един паралел. Шефът на Гестапо в Германия Мюлер, много наподобява Георги Марков. Ти си историк. Дали ще се досетиш защо?
P.S. Надявам се сега да не изникне отнякъде Дениджейн, че ще настане една касапница...
Ще прочета книгата.
Разбирам те по-добре сега, но как предлагаш да ги накараме да се покаят?
За да изпита човек разкаяние, трябва да има поне малко чувство за вина.
Но ето и интервюто:
Явор Дачков: Сега си давам сметка, че за Георги Марков се говори предимно откъм криминалната или политическата гледна точка, основно за убийството му, разследванията и т.н., но всичко това за сметка на писателя Георги Марков. Всъщност много малко хора от по-младото поколение знаят що за писател е той.
Михаил Неделчев: Това е една от формите на подценяване фигурата на Георги Марков. Георги Марков, до емигрирането си е един значителен писател. Той е един признат писател, за чийто текстове са писали едни от най-значимите български литературни критици. Това е писател, който няма нужда от снизхождение именно с оглед на тази трагична съдба – говоря за писателя Георги Марков до емигрирането му. Друг въпрос е, че той се осъществи пълноценно, макар и в една друга посока и след емиграцията си. Освен това, друга форма на подценяването му е противопоставянето на Георги Марков до емиграцията и след нея. Говори се, че Георги Марков е един интересен, значим писател до 1969г., но след това той става вече политически публицист, така да се каже обръща гръб на таланта си с оглед на конкретни политически цели. Това е форма на спекулация. Творчеството на Георги Марков е единно. То е значимо до 1969г., но, в никакъв случай не може да се каже, че Георги Марков е един безплоден писател след това. Това би било абсурдно. До емиграцията си Георги Марков създаде такива значими творби като романът „Мъже”, който излиза през 1961г. в сп. „Септември”, а през 1962г. като самостоятелна книга. Когато бях в казармата четох романа „Мъже”, като първата книга от новата, съвременната българска литература, която в някакъв смисъл ме удовлетворява като нещо изповедно, като нещо, което представя речта и начина на мислене на съвременните поколения, макар че в тази книга има концесии на социалистическия реализъм. Други значими творби са двете новели: „Портрет на моя двойник” и „Жените на Варшава”. Това са творби, които и днес се четат без каквато и да е литературно-историческа снизходителност. Това са творби метафори за тогавашното ни социалистическо битие. „Жените на Варшава” може да бъде видяна като един разказ за затвореното битие, което в досега със свободния, отворения свят се разрушава по един трагичен начин. „Портрет на моя двойник” може да бъде разглеждан като един текст, в който е даден протообразът на днешната агресия, начинът, по който се разгръщат вълчи нрави около парите и тяхното придобиване по един полу-криминален начин. Разбира се към значимите му творби се включват и неговите пиеси. Известно е, че именно непоставянето на част от тези пиеси води до решението на писателя да замине за Италия при своя брат, а по-късно да се премести в Лондон, където като сътрудник на „ББС”, „Дойче Веле”, „Свободна Европа” той се превръща във важен политически писател, най-важният емигрантски политически писател.
Явор Дачков: Да поговорим още малко за Георги Марков преди емграцията. Казахте спрени пиеси. „Комунисти” пиеса ли беше?
Михаил Неделчев: Да. Това е една пиеса, която е поръчкова. Разбира се, това е един компромис. Георги Марков е работил и по други такива поръчкови текстове: например „На всеки километър”. След емигрирането му неговото име е свалено от надписите.
Явор Дачков: Обвиняват го, че е бил част от този елит, срещу който след това пише?
Михаил Неделчев: В някакъв смисъл той е част от този елит. Макар че той е един присмехулник, той е човек, който участва във всичко това като в един театър и точно неговите наблюдения над този елит служат по-късно за неговите прекрасни, изобличителни, иронични и жестоки картини, които той е предавал в „Задочни репортажи за България”. В някакъв смисъл той наистина е привилегирован писател, защото той е в общността. Примерно, ако сравним неговата участ с тази на един също така създаващ текстове срещу режима писател, какъвто е Георги Заркин, който е убит в затвора без да бъде признат като писател. И двамата пишат в разстояние от няколко години критични романи, които излизат едва в ново време. Това е романа „Чест” на Георги Заркин, посветен на една катастрофа, разрушаването на една язовирна стена до Враца, която удавя много хора. Другият роман е „Покривът” на Георги Марков, който също така разказва за една производствена авария – падането на един покрив. И двата случая са прикрити от комунистическият режим като някаква ужасна тайна. Тези текстове виждат бял свят 30-40 години по-късно. Независимо, че в единия случай имаме един значителен писател, а в другия един неизвестен автор - и двамата са убити заради литературата си. Георги Заркин е убит в затвора, от хора на ДС, защото някакъв западен писател проявил интерес да се срещне с него. Това става 1970-71 г.
Явор Дачков: За това си струва да се отдели време някой друг път, но сега да се върнем на Георги Марков. Казвате, че след бягството той е не по-малко качествен писател, въпреки че пише само публицистика?
Михаил Неделчев: Той не пише само публицистика, пише и драми, пише пиесата „Архангел Михаил”, която спечелва награда, пише, в съавторство с английски писател, роман, прави опити за преработка на някои от своите по-стари текстове, включително и на знаменитите си новели. Основното обаче са „Задочни репортажи за България”, която има политически характер, но и художествени качества. Това е една значима, документална проза, която може да бъде сравнена единствено със „Записки по българските въстания” като обхватност на бита, на исторически събития, включително на социални типажи, защото в тази книга са представени не само елита, не само Тодор Живков и неговото обкръжение, а и образи на най-обикновени хора. Тази творба, за разлика от много други текстове на други емигранти от бившите източноевропейски страни, е писана със страхотна обич и с голяма съпричастност към битието на обикновения български човек, който продължава да живее в условията на комунистическия режим. Тя е състрадаваща книга, а не дистанцираща се.
Явор Дачков: Да, тя наистина се спира и на много по-големи процеси от това, което може да се нарече светската клюка за властта. Аз например от нея разбрах, че демографският срив е започнал през 70-те години. В България днес много говорим за него, но той точно се позовава на едно официално изследване и обяснява много добре този процес със социалистическата революция, със загубата на смисъл, с отделянето на селянина от земята му…
Михаил Неделчев: …преместването на хората от естествените им обиталища. Тя всъщност представя доста системно и начина, по който се извършва индустриализацията в България, както от чисто човешки, индивидуален аспект, т.е. създаването на тази илюзия, че това е всъщност една страхотна модернизация, че ти се придвижваш в града и ще имаш съвсем друго битие, което в някакъв смисъл е и вярно. Истина е, че Георги Марков, в тази книга ползва натрупани документи и изследвания. Тази книга има реална социо-културна, социо-политическа, социологическа основа и естествено това е книга, написана от човек, който има остро око за портрета на отделния човек, за щрихите на един характер - като започнем от фигурата на Тодор Живков и минем през блюдолизниците писатели, помагащи му в политиката и т.н. и стигнем до обикновените хора, като разбира се минем и през фигурите на ДС и доносниците. Тази България, независимо от социалистическите норми, които властваха, в описанието на Георги Марков не е сива и скучна и нито едностранчива. Тя е пъстра и разнообразна. Тази книга би трябвало да се изучава в училище задължително. Няма друга книга, която да бъде учебник по българската социалистическа действителност.
Явор Дачков: Това на практика е учебник по Новата история на България.
Михаил Неделчев: Трябва да се направи едно малко синтетично томче от двата тома, което непрекъснато да се възпроизвежда и което да бъде изучавано, може би най-добре в 12 клас, за да се знае какво беше битието най-вече през 60-70 години.
Явор Дачков: Как си обяснявате, че все още няма дори паметна плоча на името на Георги Марков, а на поръчителя на неговото убийство Тодор Живков има цял паметник?
Михаил Неделчев: Не само на Тодор Живков, известни са и конкретните фигури, извършители, благодарение на усилията на Любен Марков, братовчед на Георги Марков, който започна цялата тази кампания по възвръщането на фигурата, личността и текстовете на Георги Марков, благодарение на Христо Христов, отличният журналист от в.”Дневник”, който писа книги за самото убийство и книги, които осветяват цялата тази мрачна и престъпна история и разбира се благодарение напоследък и на издателство „Сиела”, което има идея за издаването на един осемтомник от всички произведения на Георги Марков. Но всичко това не е достатъчно. Творчеството на Георги Марков би трябвало да заеме това място в националната културна история, най-малко редом с Емилиян Станев, Талев, Димов и прочее. Творчеството на Георги Марков, като се почне от неговите радикални с критичността си новели, признати още докато е в България и към тях разбира се да добавим „Задочни репортажи за България” е монументално творческо дело. То, в никакъв случай не бива да стои някак си в полуизвестност. Това е едно престъпление и тук трябва ясно да се каже, че бившата ДС, в лицето на някои свои фигури, личности, манипулатори, инсинуатори и прочее, продължава да върши своето престъпно дело. Непрекъснато се пускат слухове, в най-тиражни вестници, как Георги Марков бил едва ли не човек на ДС, американците са го убили, или пък ДС го е убила, но пък има право щом е техен човек и ги е предал. Не! Георги Марков е убит заради „Задочни репортажи за България”, убит е заради това, че е изобличил кликата на Тодор Живков, убит е по лично настояване, убит е заради това, че представя една картина, която е безпощадна в анализа си, която е цялостна и при която не може да има илюзии, за това какъв живот живеехме.[/i]
Chopar wrote: "Той е един от най-силните писатели за своето време. А като историограф на събитията и живота през 60те и70те години е несравним!"
Излиза, че всъщност сме на едно мнение, а, Чопър :)?
Добре, че имам малко по-здрави нерви - за Дени не знам, ама като подпаля, идея нямаш какви касапници мога да сътворя :)...