Призракът и живата рана
- Няма ден и няма нощ... боли ме мисълта, че тебе те боли, боли ме мисълта, че твоята болка няма да мине... защото това е болката отляво... иска ми се да те прегърна и да те целуна, да ти покажа ... Не знам какво ми става и защо се появих в живота ти.
Той нищо не казваше, не казваше нищо повече, мълчеше в тъмнината и се опитваше да преглътне сълзите, които напираха в очите му всеки ден от както тя така нелепо си замина... Искаше Тя да дойде и да му каже, да му признае, че не е той виновен, че не такъв подарък бе желал за рождения си ден... Искаше да може да я прегърне за последен път Нея... онази другата, която Господ реши даприбере преди няколко години... но Нея вече я нямаше, останките й лежаха някъде, а... до него сега седеше ... Коя беше тази жена, която иска да го прегърне? Коя е тази жена, която иска болката отляво да я няма? - Коя си ти? – изказа на глас мислите си. – Защо? Та ние почти не се познаваме... какво те е грижа за мен? Какво ти пука? За кого повече съжаляваш? За себе си ли? За твоята болка, която премълчаваш, за това че току що разбра за поредния призрак и трябва да се бориш с него? Не се ли сещаш, че всеки има своите призраци...
- Това съм аз! Тази, която е до теб сега, това съм аз - тази, която иска да прегърне и онази другата и да й каже, че ще направи всичко възможно любовта на краткия й живот да продължи да съществуна! Аз съм онази, която иска да накара призрака да остане спокоен за теб... Аз съм онази, от която не скри за нейното съществуване... аз съм...
Той продължи да мълчи, а момичето седящо в леглото виждаше в тъмнината как потреперват раменете му и посегна на няколко пъти да го гушне и също така на няколко пъти отдръпна ръката си...
А защо? Защо не го направи?!
И тя самата не знаеше... както и той не знаеше защо след като се беше любил с нея й разказа за онази, другата...
За краткото време откакто го познаваше, знаеше, че той не я сравнява с Нея и че не е от тези хора, които щяха да запазят болката в сърцето си, без да я споделят с никого...
Както тя самата не посмя до сега да сподели с никого загубата на голяма част от сърцето си...
Не посмя да пусне собствената си болка навън и да изпрати призраците на миналото да си идат, за са може спокойно да заживеее в настоящето с него... или този след него... Защото тя нямаше представа какво ще стане на сутринта... не знаеше дали някой от тях няма да ибяга , не знаеше дали ще си спомни за това какво става тук и сега и което продължаваше да става без тя да разбира нищо... или прекалено добре разбираше.
Нощта още бе в средата си, а тишината, в тишината можеш да се потопиш без да изпиташ онзи студ...
Странното бе, че топлината стана почти непоносима, а студът, който и двамата си мислеха, че ще настъпи, така и не се появи.
Мъжът остана с гръб, а тя все все пак го докосна.. в началото плахо го погали, без той да реагира, а после го прегърна и остана притисната до него.
Нямаше да повтори предишната грешка, нямаше да остане така и нищо да не направи...
- Не се притеснявай... това е моята болка, не се товари и ти, няма защо да страдат двама...
- Те вече страдат.
И останаха така...
До сутринта... когато никой не помнеше какво стана през нощта..
"А дали всичко не беше сън?"
Питаха се и двамата, но не смееха да се погледнат в очите..
Не смееха да си зададат въпроса:
" А дали не сънувахме еднакъв сън?"
Той нищо не казваше, не казваше нищо повече, мълчеше в тъмнината и се опитваше да преглътне сълзите, които напираха в очите му всеки ден от както тя така нелепо си замина... Искаше Тя да дойде и да му каже, да му признае, че не е той виновен, че не такъв подарък бе желал за рождения си ден... Искаше да може да я прегърне за последен път Нея... онази другата, която Господ реши даприбере преди няколко години... но Нея вече я нямаше, останките й лежаха някъде, а... до него сега седеше ... Коя беше тази жена, която иска да го прегърне? Коя е тази жена, която иска болката отляво да я няма? - Коя си ти? – изказа на глас мислите си. – Защо? Та ние почти не се познаваме... какво те е грижа за мен? Какво ти пука? За кого повече съжаляваш? За себе си ли? За твоята болка, която премълчаваш, за това че току що разбра за поредния призрак и трябва да се бориш с него? Не се ли сещаш, че всеки има своите призраци...
- Това съм аз! Тази, която е до теб сега, това съм аз - тази, която иска да прегърне и онази другата и да й каже, че ще направи всичко възможно любовта на краткия й живот да продължи да съществуна! Аз съм онази, която иска да накара призрака да остане спокоен за теб... Аз съм онази, от която не скри за нейното съществуване... аз съм...
Той продължи да мълчи, а момичето седящо в леглото виждаше в тъмнината как потреперват раменете му и посегна на няколко пъти да го гушне и също така на няколко пъти отдръпна ръката си...
А защо? Защо не го направи?!
И тя самата не знаеше... както и той не знаеше защо след като се беше любил с нея й разказа за онази, другата...
За краткото време откакто го познаваше, знаеше, че той не я сравнява с Нея и че не е от тези хора, които щяха да запазят болката в сърцето си, без да я споделят с никого...
Както тя самата не посмя до сега да сподели с никого загубата на голяма част от сърцето си...
Не посмя да пусне собствената си болка навън и да изпрати призраците на миналото да си идат, за са може спокойно да заживеее в настоящето с него... или този след него... Защото тя нямаше представа какво ще стане на сутринта... не знаеше дали някой от тях няма да ибяга , не знаеше дали ще си спомни за това какво става тук и сега и което продължаваше да става без тя да разбира нищо... или прекалено добре разбираше.
Нощта още бе в средата си, а тишината, в тишината можеш да се потопиш без да изпиташ онзи студ...
Странното бе, че топлината стана почти непоносима, а студът, който и двамата си мислеха, че ще настъпи, така и не се появи.
Мъжът остана с гръб, а тя все все пак го докосна.. в началото плахо го погали, без той да реагира, а после го прегърна и остана притисната до него.
Нямаше да повтори предишната грешка, нямаше да остане така и нищо да не направи...
- Не се притеснявай... това е моята болка, не се товари и ти, няма защо да страдат двама...
- Те вече страдат.
И останаха така...
До сутринта... когато никой не помнеше какво стана през нощта..
"А дали всичко не беше сън?"
Питаха се и двамата, но не смееха да се погледнат в очите..
Не смееха да си зададат въпроса:
" А дали не сънувахме еднакъв сън?"
Разчувства ме доста. Ех, спомени, спомени...