The endless highways

    Един познат веднъж и каза, че пътят не прощава на никого. Тя знаеше, че това няма нищо общо с това, за което си мислеше сега. Но докато гледаше през прозореца на колата еднообразния пейзаж на магистралите, тя без да иска се сети за тази фраза. Без причина, просто като мисъл, която би трябвало да се появи и да изчезне, оставяйки само бледа следа, едва напомняща, че мисълта е съществувала въобще някога. Но сега тя се хвана за тази мисъл, точно както закъснял (или подранил, в зависимиост от гледната точка) студент си хваща последния автобус до вкъщи. С цялата надежда, че тази мисъл ще я отведе далеч от тъмната, бездънна дупка, в която беше сама. Всичко в нея се разкъсваше. Пътят не я депресираше, тя не го усещаше. Не и пукаше къде ще я отведе, освен ако не я връщаше там откъдето идваше. Нищо нямаше значение за нея. Само болката и страхът, който тя не знаеше, или поне тогава не осъзнаваше, откъде произтича. Искаше да си мисли за този нейн далечен познат, за да може поне за секунда да забрави факта, че беше тръгнала. Беше казала "много те обичам" и беше тръгнала. Колата я отведе далеч от него. Знаеше, че и той я обича, но никога не се бе чувствала толкова сама. Искаше да спре, без значение къде и да крещи и плаче докато всичко не се изпари и не изчезне. Искаше да заличи всеки спомен, колкото и хубав да беше, да откъсне сърцето си и да го хвърли на бездомните кучета. Те се обичаха, а ето че колата я отведе далеч от него. Беше я страх и тя отчаяно търсеше в себе си разковничето на този страх. Отричаше пред себе си очевидното-че пътищата се бяха разделили. Може би точно заради това, тя искаше да смаже сърцето си, да го разфасова на милиони парченца, като убиец-психопат, с викове, които да разкъсат гласните и струни и тя да почне да плюе кръв. Не искаше да умира. Тя вече беше мъртва. Знаеше, че ще го чака. Но също така знаеше, че той няма да се появи. И един ден щеше да се стигне до момента, в който думата "край" просто щеше да се изрече, но карят така или иначе вече беше дошъл. Желанието и да убие всичко в себе си беше непоносимо.
    Не и пукаше къде щеше да я отведе пътят. Знаеше къде отива. Отиваше в страната на чудесата, която беше нейното спасение преди и щеше отново да бъде. Страната, която тя обожаваше. Но точно сега за нея това място не представяваше нищо. Една дестинация, нищо по-различно от безцветния пейзаж на магистралите. Това, което я интерсуваше бе как да спре болката, как да изхвърли всяка клетка от организма си, да заличи всяка нотка на гласа си. Искаше да раздере кожата си като освирепяло животно. Просто да престане да съществува. Искаше и се да изпразни цялото си тяло, всичките си вътрешности, да ги стъпка и заплюва, докато те от обида и болка не изчезнат завинаги. Но не искаше да умира. Искаше да си даде шанс. И на него. Да се обичат, въпреки невъзможността това да продължава. Искаше да е празна, без опция да бъде запълнена отновно. Като тухла, само с няколко дупки за цвят, колкото да има близки да себе си. 
    Сега се питаше защо го направи. Защо си събра куфара с дрехите и отиде при него. Защо не си остана вкъщи да релаксира и да си спомня за кривата физиономия на магиосника от приказките. Защо напусна приказката? Съсипа я, за да изживее онова с него... Защото ритъмът на неговото сърце идваше точно след нейния и двата заедно образуваха една вълна. Един плавен звук, едно тихо спокойствие, доказващо че има съвършенство на сетивата, на мисълта. Обичаше го с обич, за която дори и не бе подозирала. Такава обич, която беше като благодарствно падане на колене пред съдбата. Сякаш тои винаги е бил с нея и тя с него. Беше докоснала най-истинското чувство на земята и сега не знаеше как да забрави за усещането на пълно примирение и отдаване. Отдаване само на едничкото желание, на простия копнеж да я докосва, да я целува, да я гледа в очите. Искаше да му даде всичко. Искаше да подари на това момче цялото си същество. Знаеше че могат да се преборят, но също така знаеше и, че няма да се опитат. Просто и за двамата беше ясно, че няма начин. Знаеше, че всичко бе просто една илюзия. Нещо, което не трябваше да се случва, но нямаше шанс да бъде избегнато. И заради това, сега тя искаше да се отърси от всичко, което бе казано и да спре всичко, което щеше да се изговори. Беше обречена. Знаеше го от самото начало, но беше безсилна да го спре. Знаеше, че се хвърля в дълобокото, че там я чакат само болка и мъчение. Но точно като мазохистична глупава овца, се затича към сигурната клопка. Не се питаше защо, сигурна беше, че така трябва да бъде. Знаеше, че ще си причинят много болка, но не искаше да мисли за това. Не искаше да повярва, че нищо не може да се промени. Защото тя знаеше, че това е той. Този, когото тя щеше да обича спокойно, без да се измъчва, че той няма да я обича. Те двамта бяха от тези хора, които могат да обичат всеки, но сега искаха те да се обичат. Защото бяха еднакви, защото съдбата бе отредила и на двамата болката, от това да търсят любов и обич цял живот. Тя знаеше, че той има нужда от любов и той знаеше, че тя има нужда да бъде обичана. Не можеше да бъде друго. Дори не можеше да си обясни всичко, което изпитваше към него, но знаеше, че каквото и да е, я правеше щастлива. Истинска, пълна, жива, спокойна. 
    Сега и се искаше да вярва, но знаеше, че макар надеждата да умира последна, умира. И точно заради това, тя искаше да унищожи всичко, до което той се бе докоснал. Искаше да е всичко друго, но и това, което представляваше сега. Мразеше сърцето си, устните си, ръцете си, очите си. Мразеше всичко, което се бе докосвало до него, защото то и причиняваше нечовешка болка. Знаеше, че не иска да умира, за това искаше да убие всичко, което щеше да я води до този ръб на безизходност всеки път, докато не полудее. Искаше и се да сложи възможно по-скоро край на приказката, която целеустремено и бързо я водеше към "and they lived happily Never after". Трябваше да забрави сега и завинаги. Да го заличи от съзнаието си, да го изтрие от спомените си, сякаш никога не е съществувал. Но знаеше, че никога няма да успее. Защото такава беше тя. Така се бе родила. Знаеше, че сега и предстои едно време на безизходица. Че болката вече беше тук и тя не можеше да я спре. Сега тя щеше да се првърне в същество, без никакви желания. Същество, което се бори за оцеляване, просто защото природата му го налага, но което отвътре е просто един безгръбначен, куц охлюв. Без живот, само агония. И сега тя искаше да изпие нещо, което да я убие отвътре, да я превърне в камък. Но това никога нямаше да се случи, защото тя не беше такъв човек. Тя беше пълна с чувства и не можеше да ги унищожи, колкото и силно да го искаше. Той беше нейният свят сега и тя копнееше да избяга оттам, да се изпари, да изчезне...да унищожи този свят. Но не можеше. Защото го обичаше. И тази обич олицетворяваше всичко, което тя бе мечтала да бъде. Трябаше да унищожи себе си, за да не я боли...а това беше невъзможно. Молеше се нещо да се появи, да я изтрие-нея. Да я убие, без всъщност да я убива. Искаше да се появи Инкасаторът и да я осъди на смърт, за това че обичаше безнадеждно, да я обрече, защото сама бе избрала съдбата си. Че сама създаваше приказки, че отказваше да живее без него. Никога не бе мразила себе си толкова много. Знаеше какво ще стане, но не направи нищо, за да се предпази. Не искаше да каже "не" и да спре обречената връзка. Не! Тя се хвърли без да мисли и сега искаше да се разкъса на милиони парченца, засщото не можеше да понесе болката да живее без тази обич...не и без него. 
    Той беше първият, нарекъл я "принцеса"... И никой принц вече нямаше да има значение за нея. Но сега беше дошъл краят и тя не можеше да избяга от него, за това се молеше да спре да обича...
    Ръцете и стояха върху краката и, а тя отпусната, без друг признак за живот освен пречистващите сълзи по лицето и, седеше в колата и гледаше, без да вижда каквото и да било, през прозореца. Той беше там, обичаше я...и щеше да бъде там, докато тя вече нямаше да има сили, докато не се появеше благословеният миг на прелистването, на новото начало. Той щеше да е там и да я обича, въпреки че истината щеше да е друга. За нея приказката нямаше край. Болката все някой ден щеше да я убие. И тя щеше да чака този момент с празни очи. А дотогава, магистралите щяха да се редят една след друга, без за нея да има значение до къде ще я отведат.