Почитай Виторианската скала
Дали в онези дни беше прието да бъде така или просто хората бяха такива, със сигурност не зная. Това бяха дни на печал, за които дни бях само чувал.
Нямаше нищо по-хубаво от това да слушаш разни истории, стига тези истории да бяха красиви и весели, когато обаче четеш история като тази – те обзема онова желание да се гмурнеш дълбоко в своята душа и да потърсиш нещото, което винаги си смятал, че е изгубената ти половина.
Това не би следвало да бъде история за печал и тъга, от които да се разревеш, не би следвало и да се радваш в тази история. Обаче, да ви кажа всичко зависи от разказвача. Когато се запознах с Реми, всички казваха, че няма по-добър разказвач от него – той винаги успявал да пресъздаде историята така сякаш бил в ролите на всички действащи разказвачи.
Имаше такива разказвачи, които можеха от най-веселата история да засеят тъга у слушателя, и такива, които от най-тъжната да направят весела. Повечето от разказвачите умееха да пресъздават историята без грам чувство, което съответно не водеше до никакви реакции от страна на слушателите.
Надяваме се аз да пресъздам тази история така, че тя да носи нейния дух, да ви я предам по начина, по който Реми би ви описал и вие да се почувствате като част от нея, като съгерои-наблюдатели на събитията разиграли се тогава.
Слънцето изгряваше, очакваше се летния августовски ден да бъде повече от тежък, освен жегата, днес бе Ден на размисъл. Куелю говореше за такъв ден в своя роман Демонът и Сеньорита Прим, тук Денят бе ден на празник, защото хората скъсваха с лошите си дела и ден на печал, защото си даваха сметка какво са извършили.
Наричаха този Ден – Съдния ден, но не защото бяха християни, мюсюлмани или евреи. Напротив – в нашите представи те бяха едни езичници – покланящи се на хиляди богове, живеещи на място, разположено далеч от Христовата Църква, Джамията на Пророка, и Синагогата на Авраам. Това бе денят на Вилаи (означаващо Везна). Всички ли цивилизации във Вселената приемаха съдът като равнозначие на везни? Положително мога да твърдя, че не зная. Историята ми я разказа Реми - моя баща, който по произход не бе Землянин, но се бе установил тук след като неговата цивилизация бе търсила Изхода от своето спасение.
Майка ми бе Землянка, родена в далечните равнини на Китайски Сибир, и бе манджурка. О, какви истории знаеше дядо ми /нейният родител/, които също тъй умело успяваше да разказва както и баща ми.
На Съдния ден всички заставали с лице към планетата Вилаи / тя имала два спътника, които я следвали и винаги били равно отдалечени от нея, поради което я бяха нарекли Вилаи/. И казвали своите грехопадения.
Зинойците /цивилизацията на баща ми/ нямаха много правила, те имаха три прости правила: “Не прави никому това, което не искаш да ти бъде направено”, “Почитай Виторианската скала”, “Самоусъвършенствай се непрекъснато”.
Виторианската скала беше просто едно обикновено място, от където били произлезли зинойците, там стъпил за първи път техния пръв родител. Това просто се тълкуваше като – на забравяй миналото, защото то ще бъде винаги с теб, и никога при никакви обстоятелства няма да го забравиш. Историята и спомените бяха толкова издигнати в култ, че имаше даже споменотеки. Огромен фонд от спомени.
Още по темата
Баща ми бил много млад, около 80 годишен, все още неженен и неопитен. Честно казано, по моралните категории на Зиной бил просто чуден младеж, спазващ всичките три постулата.
Като външност не бил кой знае какво, не бил храбър, не бил смел, просто невзрачен младеж, който по всяка вероятност е щял да стане свещеник. Поне така смятали Неговите Духовни Наставници /той държеше да се изписват с главни букви, защото това било наименование на институция от втори ранг, веднага след Първия Съвет на Ламборгиите/. Та всеки с благородническо потекло, а баща ми казваше, че бил пряк наследник на Великия Зиноид Азбенски си имал такива Наставници.
В Съдния Ден, в Деня на Бог Темидиос Вилайски, всички те се обръщали към планетата Вилаи и казвали молитвата, която се произнасяла само тогава:
О, Темидиос Вилайски, прости нам нашите грехове и дай нам спокойствие на Душите ни, изсипи върху ни своята благовонна и лечебна кръв. През изтеклата година погледнах Ордокса /единият от спътниците на Вилаи, смятан за носителят на прегрешението/(тук те изброявали своите прегрешения) Воден от силата на Зиноид Азбенски погледнах Ордориус /както се сещате “добрия спътник”/ (и изброявали своите самоусъвършенствания). Само тях, те не казвали колко пъти са спазили другите два постулата, просто казвали колко пъти са спазили третия.
Именно на този ден, моя отец, казал: “… и погледнах Ортодокса, влюбвайки се в моята прелестна Ю Ли от планетата Земя, извърших грях, прости ми, не изпълних с дело очакването да се отдам на служба на боговете, прости ми, забравих моя народ”.
Тук ти, драги ми читателю, изпадаш в чудатост, с какво точно е нарушил баща ми своя обет и с какво точно е нарушил Трите постулата.
Женитбата, любовта към другопланетянка се смяташе за забравяне на историята и рода и опит за прекъсването на този род, т.е. опит за атентат срещу твоя народ. Опит той да бъде заличен. Всички от Зиной знаеха, че Боговете ги няма, че това е мит, в който всички те трябваше да вярват, защото без вяра не се живееше. Затова си създаваха Богове, на които подражаваха. “И такива, от чиито качества и поведение да се боим” – допълваше Реми.
“В Душата си – ние сме атеисти, но за да укрепим себе си и нашата цивилизация вярвахме във всякакви божества. Просто не се бяхме сетили да направим само един Бог, на който да вярваме, както Земляните.”
По-късно щях да узная, че всъщност, Боговете им са разни исторически лица от Озската Цивилизация, разпростираща се в древността на няколко галактики. Така например, Закхари Беркут бе личност от ранния исторически период на Атлантида, живеещ спокойно вече няколко милион години в дълбоко замразено полубудно състояние – той беше създател на Атлантида, но това не му пречеше да бъде и “бог на плодородието”.
Тук, баща ми се терзаеше, нарушил ли е Трите Постулата, наричани от самите Зинойци – просто Постулатите. Нарушил ли бе той онова, изконно правило отнасящо се до оцеляването на неговия народ.
Да, в историята на неговата планета нямаше никакви геноциди и прочие, просто той бе живял и израснал на място, където нямаше раси. И народи… Той за първи път видя това нещо тук на Сириус Г, както неговите предци наричали това място, когато имали добре развита цивилизация, развиваща се на един континент и части от друг /бел. А. – Говори се за Африка и Атлантида/.
Той тук за първи път проронил сълза, когато прочел за Втората световна война, не знаейки точно за какво иде реч, бе го обгърнала такава тъга, че забравил даже кой е и от къде е. Тук той си помисли не би ли било тъй тъжно да се избиват земляните в името на някаква невъобразима кауза.
Мислеше си, ами ако утре те ни нападнат, и ни избият? Та ние сме просто паплач извънземни, които идваме за да се спасим от тегобите на нашата планета.
Папа Пий 85, престолонаследник на Папа Иван Робезни 4, в своята реч по случай Рождество Христово каза: “Инопланетяните са чеда Божии, загубили своя дом”. Мюсюлманите казваха “Велик е Аллах, създал е живот на толкова много места”, всички бяха във възторг от своя Бог.
Атеистите – не, те смятаха, че се осъществява онзи план, режисиран във филма “Война на световете”, че бяха готови да създадат даже Министерство за борба с извънземните. Те стигнаха по-далеч – създадоха Световно Министерство за борба с извънземните.
Тогава той се запитал, прави ли бяхме тачейки своята история и не забравяйки своят род и родина?
Дали патриотизмът и нашата воля да се съхраним като индивид е била просто инстинкт за оцеляване? Да съхраним просто старите кукли и парцали, с които играехме и начина, по който играехме?
Не бяхме ли твърде егоцентрични и самонадеяни? И не постъпват ли именно в отговор на нашия Постулат, нашите домакини, по този начин? “Почитай Виторианската скала” Не бе ли това отговорът на нашия първи постулат.
Казват, тогава не останал ни един зиноец, всички били изтрепани до крак, но останала частица от тях, която бе премахнала втория постулат, завинаги.
Коментари