Последния бастион

Последната крепост в института се срина под напора на свирепите палчища. Стенания огласяха мрачната сграда. Тук там из студените коридори някой покашля, други подсмърча. Като истински гилзи около кофите лежат - празни опакофки - аспирин, витамин или някой аналгин... Главите се люшкат, устите проклинат - най - черни проклятия за  таз напаст ужасна, тази хала, гнусен грип та макар да бил от европата бляскава... Шведски зоват го и сащинска шведска стомана, направо на парчета ни наряза.
Борх се с него по методи конвенционални - ракия мезета и салати. Вечер кротко си похапвах чесънче, оцет и истинско шкембе, а не някакво менте...
Но...
Накрая, ескадроните черни към мен полетяха, с кашлица, хрема и гърлобол, с температура коварна - 39.6 сякаш поставен съм в пещ... Магия ужасна, победи доблестта ми славна и...
Сринах се в този мрачен въртоп, последния сетлик в отрудения БАН велик.
Цяла нощ в треската унесен очаквах този миг:
Зора

Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.

Зора.
Събужда се града...

Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.

Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените - те тебе викат,
те непрестанно те зоват.

Но где? На - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.

Разбираш цялата нелепост
на този див, объкан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:

- Зора. Събужда се света.