Наскоро прочетох тази мисъл: „Приемаме стреса за нормално явление.” И реших да се позамисля.
То в същност как да го приемаме, като стреса си ежедневие? А извън него човек някак не се чувства жив. Вече ми се струва, че ние хората много странно сме скроени, някак лошите неща като ги чакаме сме все на щрек, а добрите се случват и по-трудно им се радваме само, защото никога не ги очакваме.
Мисля си, например, когато някой познат отива някъде и закъснява, всичките му близки започват да мислят най-лошите неща, които могат да му се случат и никога не се досещат да си кажат, че човека е някъде с компания и му е хубаво и леко на душата. Ето в такива моменти си казвам:” Дано никога не ми се случва онова, което ми мислят най-близките!”
Защо сме толкова негативни в мисленето си? Нали точно най-близките си хора трябва да посрещаме и изпращаме най-сърдечно, тогава защо ни е необходимо с лоши мисли да спохождаме пътя им? Ето такива мисли ми човъркат мозъка и не мога да си отговоря на нито един въпрос или ако намеря отговор, някак си се чудя защо не го прилагаме? Имам усещането, че тук става въпрос за някакви стереотипи на поведение, от които няма отърваване.
Аз между другото съм чувала още от баба ми тази пословица: "Дано не ти се случва това, дето ти го мисли майка ти, а това, дето ти го мисли жена ти." И със следното разяснение: че майка ти все си вика "Ох, да не го е претрепал някой мойто дете!" А жена ти: "Тоя моя пак е в някоя кръчма с приятели, или с чужда жена!"
Та след като това си е било валидно още еди-кога-си, значи майките (близките) традиционно си се тревожат. Само че те и съпругите се тревожат, аз например си се тревожа също. Без връзка с тоя стрес, на който сме подложени в момента, понеже те на времето си целият стрес им е бил да станат рано за да ожънат, по обед да си полегнат на сянка под крушата, и да издоят кравата вечерта.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви