ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: Глави 15 и 16

Един роман от Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн.
Глава ХV
За пръв път от много години насам Сянката изглеждаше видимо уплашен. Ръцете му леко трепереха, сърцето му биеше бясно в гърдите, а върху горната му устна изби неприятен херпес - нещо, което не се бе случвало от най-ранните му ученически години, когато херпеси му се появяваха при най-малкото притеснение. На всичко отгоре имаше неприятното чувство, че не е сам в колата. Гордееше се с шестото си чувство, което никога не го подвеждаше. Именно на него дължеше всички успехи в кариерата си. Надушваше опасностите отдалеч и винаги знаеше как да им се противопостави. Но този път бе по-различно. Усещането, че е жертва, а не преследвач буквално го изкарваше от равновесие.

Рязко настъпи педала на спирачката и завъртя волана на 180 градуса. Гумите на "Порше"-то пронизително изпищяха, колата се завъртя няколко пъти и след няколко метра спря на банкета край пътя, оставяйки зад себе си дълга зигзагообразна черна диря от изгорели гуми.
Още преди "Порше"-то да спре окончателно Сянката вече бе отворил вратата и се бе претърколил на няколко метра встрани от колата. В ръцете си стискаше двете "Узи"-та, а очите му трескаво се въртяха на всички посоки в търсене на скрития враг.
- Покажи се, да ти еба майката! - изкрещя Сянката, изгубил напълно контрол върху себе си. - Знам, че си наблизо! Излез и се бий като мъж, педераст шибан!
Показалците върху спусъците нервно потрепваха, готови всеки миг да дадат старта на поредната кървава сцена от живота на Сянката, но евентуалният нападател така и не се появи. Най-коравият убиец в целия свят преседя половин час в унизително легнало положение. Напрегнато се ослушваше и взираше в тъмнината, сърцето му скачаше в гърлото му при всеки случаен шум, а студената пот, обливаща лицето му, бе на път да се превърне в извор на пълноводна река.
Най-накрая Сянката се успокои. Стана от земята, прибра пистолетите и се изплю ядосано. Погледна часовника си. Часът отиваше към пет сутринта. Слънцето щеше да се покаже след най-много десетина минути.
"Може ли да съм толкова тъп, каза си Сянката. Добре че по тоя шибан път рядко минават коли. Някой можеше да ме сгази за една бройка."
Той влезе обратно в "Порше"-то, запали двигателя и тогава неприятното чувство, че не е сам отново се появи. Сянката погледна в огледалото за задно виждане и почти се вледени. На седалката зад него наистина имаше някой. За част от секундата "Узи"-тата отново бяха в ръцете му. Сянката действаше бързо и инстинктивно. Уникалните му рефлекси и този път си свършиха работата. Задната част на колата се превърна в неузнаваема смес от стъкло, метал и тапицерия. Купето се изпълни със задушливия мирис на барут.
Когато димната завеса се поразсея и Сянката видя резултатите от бързата си реакция, разбра, че този път е обречен.
Човекът на задната седалка продължаваше кротко да седи, непокътнат от куршумите. Само че това не е човек, обади се тънък гласец в главата на Сянката. Това нещо може да е всичко друго, но не и човек. Хората имат лица, нали така? Някакви шибани физиономии.
Сянката се взря невярващо във фигурата. Човекът на задната седалка наистина нямаше лице. Освен това, сякаш бе безплътен. Като призрак.
- Какво си ти? - гласът на Сянката бе станал неузнаваемо слаб.

Глава ХVІ

Еди и Хъмфри не се виждаха за първи път. Двамата отдавна бяха кръстосали саби и въпреки огромните различия помежду си изпитваха някакво необяснимо уважение един към друг. От момента, в който Еди започна да става някой в подземния свят Хъмфри се залепи за него и започна да следи всяка негова стъпка. Благодарение на фоторепортера "Ню Йорк Доминатор" често създаваше главоболия на Еди и приятелчетата му, особено на онези, които се подвизаваха из така наречените "висши кръгове на властта".
Естествено, Еди винаги се измъкваше от поредното дело, образувано след смела публикация на Хъмфри, неизменно подкрепена от неоспорими факти и богат снимков материал. И винаги след подобен случай караше някой от главорезите си да отнесе на Хъмфри каса "Джак Даниълс".
- Харесвам това момче - казваше г-н "Фани ме за кобура" за Хъмфри. - Ако не е той животът ми ще е много скучен. Да го очистя? Това е най-лесното нещо. Предпочитам да гледам ядосаната му физиономия, когато отново изляза от съда чист като сълза след някой от репортажите му. В това е майсторлъкът. Журналистите трябва да се уважават. Само глупавият посяга към тоягата пръв.
 Истината бе, че на Еди му трябваше човек като Хъмфри, за да разбира както кои са предателите около него, така и как да подобри системата си на работа без да допуска излишни издънки. Ако Хъмфри не надушеше поредната сделка, значи всичко е успешно. Така разсъждаваше Еди.
Затова за него бе направо удоволствие да посрещне в офиса си, въпреки ранния утринен час, Хъмфри, още повече, че последният бе в компанията на Усмивката - събитие само по себе си достойно да бъде полято с порция уиски.
- Седем сутринта е - каза Хари - Бих обърнал една чашка, ама някъде към обяд.
- Пиячката не вреди на никого, особено рано сутринта - възрази Еди. - Нали така, Хъмфри, приятелю? Къде се загуби ти напоследък?
- Напротив. Ти се загуби - отвърна Хъмфри докато поемаше в ръка чаша уиски. - Откакто твоят ортак Голдчанс купи "Доминатор"-а, очаквам да те видя на някое от шефските места при нас.
- Нима? Ласкаеш ме. - Еди отпи и се намръщи. - А сега на въпроса - какво ви води тук и откъде, по дяволите, знаете за Лола?

***

Сянката подкара бавно потрошеното "Порше". Вдясно от него седеше призракът. Двамата се бяха разбрали без много излишни приказки.
- Аз съм Отмъстителя. - Така се бе представил новият му приятел. - Навярно се сещаш защо съм тук.
- Откъде да знам, мътните те взели - бе отвърнал Сянката. - Без друго днес имах кофти вечер. Или ме застрелвай, или се разкарай.
- Не е толкова лесно. Имаш прекалено много грехове.
- Чакай бе, ти да не се мислиш за Бог, а? Кой си ти, че да съдиш постъпките ми?
- Казах ти вече.
- Добре. Няма нужда да повтаряш. И каква е сделката, след като няма да ме убиваш?
- Просто трябва да спасиш душата си. И заедно с нея още една.
- Това ли е?
- Да.
- Нямаш проблеми, приятел. Какъв е планът?
Отмъстителя не му бе отговорил, но неусетно бе преминал на предната седалка. Сянката бе престанал да се изненадва, но бързината го впечатли. В екип с този ще се работи идеално, помисли си той.
- Никой освен теб не ме вижда - предупреди го Отмъстителя. - Няма нужда да ми говориш на глас. Чувам мислите ти. И ти моите. Ще изпълняваш всичко, което кажа. Без излишни въпроси.
- Това ме урежда напълно.
- Чудесно.
"Карай към централната морга". Гласът прозвуча в главата на Сянката. Ярък и отчетлив.
"Дадено", отвърна той по същия начин.