Още едно стихотворение,
това е обаче от 1987г. И е предназначено по- скоро за тези родители, които отдавна не са виждали истински сняг. Не, че този Софийския е много истински...Мразя снега, но не го отричам като вдъхновение :)
З И М А
Леден дъх по стъклата гирлянди плете
и рисува цветя снежнобели.
Вън се смее на зимата едно малко дете
със очи от снега заблестели.
Ако силно допра до прозореца длан
ще разкъсам дантелата мигом.
Ще остане петно незакърпено там
и през него небето ще стигам.
Дъхът леден гирлянди за мене плете
и рисува цветя снежнобели...
На кого ли се смее това малко дете
със очи от снега заблестели?..
Една усмивка за приятно настроение и от мен!
Много хубаво стихотворение!
Чудесно е, когато бялото вдъхновява !
В съзнанието се появяват картини, те докосват настроенията ни, променят ритъма на сърцето. Образността на думите оживява този зимен миг. Насладата докосва най-вътрешните чуства. Невинността и блясъка в детските очи- символи будещи размисъл за живота, за времето, за съшността на всичко заобикалящо ни.
Прекрасно е !
И при това умееш да го правиш минималистично - да изразиш много емоции в сравнително кратки текстове. Прости ми за сухия тон на анализа ми, но с Таланта мога да говоря само официално :).