Нова година при извора на Арда (I част)

Това е за конкурса, ама не знам как де се включа в групата. Моля за помощ!:)30-и декември 2004-а година. Отървах се от работатат и с Ивет чакаме Иван, Джон, и Пешо. После заминаваме за дядовата къща в село Арда. Там ще посрещаме Новата Година. Нямам търпение. Покупките са направени и висим на балкона, въпреки студеното време. От години не съм ходил до селото и съм радостен, че ще отида там с компания и то навръх Нова година. Компанията са върли планинари и даваха зор за ходене на хижа. Успях да ги убедя с обещания за лек преход до Извора на река Арда и пързаляне с шейни и найлони или както му викат в Арда суркане.Иван пристига с бащината Вектра, звъним един телефон до братовчеда в Асеновград да питаме за домашно винце и потегляме. В Асеновград аз си купувам 5 литра, на Иван не му харесва. По пътя, някъде преди Наречен едно симпатично бабе също продава вино, едър боб и домашни консерви. Иван одобрява виното на бабето, а аз си купувам едно бурканче люти чушки сорт Шипка. И виното и чушките били собствено производство, твърди бабето. Къде ги гледаш тия зеленчуци и лозето по вашите чукари. А имаме си малко земица, твърди бабето. Аз лично не и вярвам но виното е хубаво, а бабето симпатично и срамежливо, не дава да се снимаме с нея. Разделяме се доволни и продължаваме нагоре . По пътя съм в приповдигнато състояние защото ми мирише на моите Родопи, а може би и поради поеманите във Вектра-та активни наркотични съставки от разрешен вид. Около колата тичат едни дървета, едни камъни. Всеизвестна истина е, че Родопите са най-красиви наесен , когато върху баирите се разстила една пъстра черга в топлите пастелни гами на кафяво, оранжево, жълто и вечното зелено на боровете. Бялата зима също вдъхновява, но засега сняг няма. Засега. Поне до Пампорово. Естествено спираме да разтоварим бойлера малко преди село Хвойна, кой к'вот да си говори няма по приятно място за това физиологочно действие през зимата от природата. Отпускаш си кранчето, вдига се малко пара и ти мирише на гора, а до тебе реката Чепеларска шуми буйно, ех! Въпросната река се нарича още Асеница, а и Чая, а през другото времена годината в нея се въдят пастърви.На Пампорово вече има малко сняг за да се суркат туристите със ски и изведнъж в колата става студено, въпреки надутото парно и сгряващата музика на Боб Марли дето дъни от магнета. На излизане от корорта, на така наречения Панорамен път, крещя на Иван: Спри!. Той забива спирачки, аз изскачам и започвам да дишам. А пред мен се е ширнало родопското море, зелено-синьо от боровете и с дозирано разхвърляно бяло по шапките на върховете. Тоя пич Господ явно си е разбирал от работата, щом е създал такава красота. Колата слиза надолу към Смолян, а аз така се вълнувам, та чак ми се е качил адреналина. Когато не съм се връщал в родния си град години, например 2 години в Съветския съюз и година и половина в казармата толкова се вълнувах на това място от пътя, че чак ме хващаше срам от себе си. Между другото в Родопите съществуват само две посоки: Надолу и Нагоре. Минаваме през вкъщи набързо. Майка ми е сварила едър салатен боб, неправилно наричан от търговците Смилянски. Смилянския, който е местен сорт е по-дребен и е шарен. А едрия, който пак е местна селекция, става модерен след 70-е, когато от Балкантурист започват да го изкупуват на добри цени за да шашкат чуждестранните туристи и да им взимат валутата. Също така е направила и баница с късмети. Цун-гун, наставления и прегръдки и пак тръгваме към Арда. На разклона за селото ни чака втората част от компания и малък проблем. Те се предвижват с култовата машина на времето Fiat 126 известен още като Полски Фиат или Сапунерка. Та проблема е, че Иво шофьора няма книжка. А в село Смилян има пункт на гранична полиция, който проверява документите на абсолютно всички. Така че аз ще трябва да карам монстъра с габарити на детска играчка. Супер. Сядам, паля и газ, газ, газ, газ и оставям Вектра-та на години зад мен, Да бе да:) Фиатчето едвам пъпли по баирите и когато си махна крака от газта за да сменя скоростите направо спира. Иво каза, че трябвало да го карам с двойно амбриране, как ли пък не. След година и половина каране на танк, съм се заклел да не използвам този способ никога. На пункта в Смилян следва второ проблемче. Към нас пътниците в чудовщната машина граничарите нямат претенции, но към Иван имат. Ламината на личната му карта бил разлепен. Слизам от сапунерката и питам старшия: Извинете к'ъв е проблема. Старшината се изпъва и ми изрецитира някаква алинеи и закони точка по точка. Ще му напишем едно предупреждение, че трябва да си смени документите до 2 седмици и това, казва старшината. Да ама, не. Седят си двамата с другия бръмбар в синьо-зелено в близката кръчма и нищо не правят поне 20 минути. Иван стьрчи до тях и си бърше запотените очила. Решавам да се намеся. Старшият ми се ежи. Вие продължавайте, казва и ми сочи с ръка пътя. Казвам му, че ми идват на гости и че не знаят пътя хората и почвам лек муабет за сваляне и разбиване на напрежението. Прави се, че се сеща кой е баща ми. Граничарите трябва да знаят местните между другото. Успявам да вмъкна, че съм журналист в Пловдив, а Иван в Стара Загора. А, така ли, казва фатмака и ми иска координати, че искал да рекламира, имал семейно хотелче, разбираш ли. Давам му визитка със стария номер на мобилника ми и пак тръгваме. Така и не разбрах дали написаха нещо въобще. Май искаха да им се бутне малко шума, така за празниците, нали и те деца имат, ама ние пък си имаме принципи. Другата ми верския е, че другия младшия бръмбар не е знаел какво въобще трябва са де пише. Същия по едно време беше кондуктор в градския транспорт в Смолян и може и да не може въобще да пише. Както и да е. Пристигнахме в къщата по тъмно. Запалихме печката. Свързахме ДиВиДи-то и колоните дето си носихме и разляхме винцето. Ай, наздраве! Скоро печката се зачерви като Дискавъри на влизане в атмосферата и позадрямахме, Следвашия ден щеще да е дълъг.