Нещата, които няма да кажа
Отдавна не съм писал. Даже една позната, която май разбира какво става с мен само от тук ме пита онзи ден защо така не пиша. Ами няма време, или желание, или бог знае какво. Сега съм на муза...
Винаги когато влизам тук виждам следният надпис - "Моите чернови (2, 0)". Може би с времето ще стават повече.
Едното се отнасяше до това как една сутрин срещнах един хубав човек и целият ден беше прекрасен. Такава беше идеята. Всъшност успях да напиша само заглавието.
Другото се отнася до това какво преживях на 12 април тази година - един от най-срахотните дни в живота ми. Хвана ме яд, че думите са прекалено слаби за да опиша това, което чувствах. И това ще остане непубликувано.
Винаги когато влизам тук виждам следният надпис - "Моите чернови (2, 0)". Може би с времето ще стават повече.
Едното се отнасяше до това как една сутрин срещнах един хубав човек и целият ден беше прекрасен. Такава беше идеята. Всъшност успях да напиша само заглавието.
Другото се отнася до това какво преживях на 12 април тази година - един от най-срахотните дни в живота ми. Хвана ме яд, че думите са прекалено слаби за да опиша това, което чувствах. И това ще остане непубликувано.
Беше време, когато съхранявах и неизпратени sms-и. Тях по едно време ги изтрих.
Утре жената, която е била най-много за мен има рожден ден. Сигурно ще напиша нещо и няма да го изпратя. И аз не знам защо. Вероятно защото ме напусна отдавна, но това е твърде елементарно обяснения.
Като се замисля напоследък съм станал много добър в мълчането.
Като се замисля напоследък съм станал много добър в мълчането.
Ела!
Че притъмня и стана тежко.
Пътеката остана без душа.
Защото няма истина без грешки,
аз чакам Сам. И страдам. И мълча.
Неволята от преданост настана,
от ревност - риска, от тъга - скръбта.
Изчезнаха словата - стана няма,
безкрила, охладена любовта.
Мълча в едно жестоко постоянство,
в една неразрушима тишина.
Мълча в немузикалното пространство,
в ужасно разредена тъмнина.
Защо тъй рано мръква над полето?
Къде потъват всички гласове?
Над мене - непробудени дървета.
Край мене - онемели ветрове.
Някак си ми се върза на тишината, за която говореше. Всъщност първо се сетих за един друг стих, но ако не познаваш авторката му, би го нарекъл прекалено черен. Не всеки може да напише бъдещето си в стих...
Аз също пиша и винаги се чудя дали да го изпратя, дали да го пусна. При мен е лесно,защото егото ми иска признание за красивите думи - изпращам го. В други случаи, когато става въпрос за писма се замислям... колко от изпратените ми писма, тези от Душата ми, достигат наистина до Душата на другия? Тъжно ми е да го кажа, но истински важните ми писма, често не са били получавани от Душата на получателя. Но моята Душа знае, че ги е изпратила, че не е замълчала, въпреки страховете.
Онези думи, които изпращам и не са пролучени,наричам просто Неполучени писма. Изпратени от Душата ми за нечия друга. Просто ми за нескромността, но са красиви.
Сигурна съм, че и твоите недовършени/неизпратени писма са такива. Може би... умът ти ги вижда като недовършени, а Душата знае, че са цели.
Изпрати ги. Публикувай ги. Те са като парченца от пъзел представляващ твоята Душа. Покажи я. Всеки сам ще нареди своят пъзел с твоите парченца Душа.
Знаеш ли... докато те четях тук се сетих за нещо, което аз съм правил.
Ами имам , поне 60 мейл адреса на хора, с които съм се запознавал тук там в извън нета.
И като ми се ще да надраскам нещо, дори и незавършено да е то. Пиша го. После си избирам два-три от всичките тези адреси и го пращам!
Край!
Аз вече съм го казал и съм му дал път. Да го чете , който иска. Аз съм свършил своето. Вече не го задържам в себе си. Ако му е писано да се върне при мен като цЕнен отговор - ЩЕ БЪДЕ!
Ако не - ще го прежаля, както ми се е случвало и друг път с други неща! И няма да умра, а ако умре част от мен, може би пък така да й е писано. Може излишно да съм придавал важност на нещо...
Та така ;)
Поздрави на всички
и
не винаги е полезно човек да се замисля много! На това и аз се опитвам да се науча :)))
изпрати се два пъти
сори :)